Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 119
Саймън Бекет
— Не си тръгвай още.
Поколебах се за миг, после го последвах. Нямах никакво намерение да стоя като ученик пред кабинета на директора и да чакам Гарднър да реши дали му трябвам.
Една врата водеше от къщата към гаража. Вътре миришеше на масло и влага. На тавана мъждукаше гола крушка, но прожекторите на криминалистите осветяваха всичко. В гаража цареше същата бъркотия, както и в къщата. Около празното, покрито с бетон пространство, където Йорк паркираше колата си, бяха натрупани препълнени кашони, мухлясало оборудване за къмпинг и ръждясали градинарски инструменти.
Гарднър и криминалистът стояха до метален шкаф с множество чекмеджета. Едно от тях беше отворено.
— … на дъното, под старите списания — каза друг криминалист. — В началото реших, че са просто някакви снимки, но след това ги разгледах по-внимателно.
Гарднър стоеше, вперил поглед в тях.
— Мили Боже!
По гласа му личеше, че е шокиран. Криминалистът каза още нещо, на което не обърнах внимание. Вече бях успял да видя какво са намерили.
Гледаха плоска кутия като тези за фотографска хартия. Беше отворена и криминалистът бе подредил като ветрило половин дузина снимки, които беше намерил вътре. Всички бяха черно-бели и представляваха портрети на мъжки и женски лица, снимани в едър план, от брадата до челото. Снимките бяха почти в естествен размер, перфектно фокусирани, така че всяка черта, всяка пора на кожата, всяко петънце се виждаха идеално. Всяка частица от секундата бе уловена с невероятна точност. Всички лица бяха тъмни и изкривени; на пръв поглед израженията им бяха почти комични, като че ли се канеха да кихнат. Това впечатление обаче изчезваше в момента, в който човек погледнеше очите им.
В тези снимки нямаше нищо смешно.
Отдавна подозирахме, че убитите са много повече от тези, за които вече знаехме. Снимките го потвърждаваха. На Йорк не му е било достатъчно да измъчва жертвите си до смърт.
Беше ги фотографирал в момента на смъртта им.
В този момент Гарднър забеляза присъствието ми. Изгледа ме остро, но не ме порица, както очаквах. Предположих, че още е твърде зашеметен.
— Вече можете да си тръгвате, доктор Хънтър.
Преоблякох се и един мълчалив полицай ме закара до хотела. Но докато се движехме по тъмните улици на града, изкривените лица продължаваха да ме преследват. Тези образи бяха потресаващи по начин, който ми бе трудно да опиша. Не само заради това, което се виждаше на снимката. Достатъчно често се бях сблъсквал със смъртта. Бях работил по случаи, при които убийците бяха взели трофеи от жертвите си — кичур коса, парче дреха и други извратени сувенири от онзи, чийто живот бяха отнели.
Но това бе различно. Йорк не беше побъркан убиец, обсебен от някаква идея. От самото начало бе манипулирал разследването и ни бе правил на глупаци. Дори моментът на изчезването му беше идеално избран. А снимките не бяха обикновени трофеи. Бяха направени много внимателно, което говореше, че е действал хладно и решително, с хирургическа точност. Говореше за
