Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 117

— Мога ли да погледна? — попитах Гарднър.

— Нали затова си тук.

Не обърнах внимание на грубия му отговор и посегнах да отворя капака. Усещах, че всички ме гледат.

Куфарът бе пълен с кости. Един поглед беше достатъчен, за да се убедя, че са човешки. Имаше цял гръден кош, в който беше вмъкнат череп, чиято долна челюст си бе на мястото и така изглеждаше, сякаш черепът се хили.

Костите имаха същия цвят на тютюн като стените, макар че за това едва ли беше виновен цигареният дим. Бяха съвсем чисти, нямаше и следа от мека тъкан. Наведох се над тях и ги подуших, но усетих единствено миризмата на стара кожа, идваща от самия куфар.

Взех реброто, което лежеше най-отгоре. Беше извито като миниатюрен лък. На едно-две места се виждаха малки прозрачни люспи, които се белеха като люспи на риба.

— Научихте ли нещо ново за Йорк? — попитах аз, докато оглеждах реброто.

— Все още го издирваме.

— Значи, според вас е напуснал къщата по своя воля?

— Ако питаш дали е бил отвлечен като Ървинг, отговорът е не. Ървинг не си беше взел колата, нито пък си бе събрал багажа, преди да изчезне — отговори сухо Гарднър. — Какво можеш да ми кажеш за това тук?

Оставих реброто и вдигнах черепа. Костите се разместиха, удариха се една в друга и издадоха почти музикален звук.

— Костите са на жена — казах аз, докато го въртях, за да го огледам. — Костната структура е прекалено деликатна за мъж. Освен това жената е починала отдавна.

— Кажи ми нещо ново, това вече го знам.

— Добре — съгласих се аз. — Да започнем с това, че не е била убита.

Изгледа ме така, сякаш му бях заявил, че земята е плоска.

— Какво?

— Тези кости не са на човек, станал жертва на убийство — повторих аз. — Забележете колко са пожълтели — това е защото са много стари, поне отпреди петдесет години. Може и повече. Вижте, че са покрити с някакъв стабилизатор, който е започнал да се лющи. Почти съм сигурен, че това е шеллак, който не се използва от доста години. Погледнете това.

Показах му една съвсем малка дупка, пробита в темето на черепа.

— Тук е било поставено нещо, за което да се закача черепът. Най-вероятно скелетът е бил държан в някоя лаборатория или е принадлежал на студент по медицина. Сега се използват пластмасови модели, а не истински скелети, но от време на време човек може да попадне и на такива.

— Искаш да кажеш, че този скелет е бил използван за обучение? — попита Гарднър и го изгледа ядно. — Какво, за бога, прави тук?

Оставих черепа обратно в куфара.

— Йорк спомена, че баща му е основал „Стийпъл Хил“ през 50-те. Може би скелетът е принадлежал на него, защото определено е доста стар.

— По дяволите! — изруга Гарднър и издиша шумно. — Все пак ще помоля Пол Ейвъри да го погледне.

— Както искате.

Мисля, че Гарднър не си даде сметка колко обидно бяха прозвучали думите му. Погледна отвратено куфара още веднъж и се отправи към стълбите. Затворих капака и го последвах.

— Довиждане, докторе — обади се Джери, докато продължаваше да дъвче дъвка. — Отново си загуби времето, а?