Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 62

— Лятото от скалите се откъсна един камък и насмалко щеше да убие едно дете — поясни Ангел. — Оттогава затвориха пещерите за посещения.

— Да се връщаме — обади се Валерия, зъзнейки от студения вятър.

Студентите поеха обратно надолу по стъпалата. Натикаха се бързо в бусчето — вятърът бе започнал да става доста рязък, и потеглиха обратно.

— Сега ще посетим паметника Създатели на българската държава, или още 1300 години България — въодушевено разправяше Огнян, докато изкусно въртеше волана. — Този паметник е завършен през 1981 г., когато действително се навършват 1300 години от създаването на България.

— В годината, когато съм роден — вметна усмихнат Сребрин.

— До паметника водят точно 1300 стъпала — продължи Огнян, — но ние ще минем отгоре за по-пряко. Шуменският военен университет се намира в подножието, където започват стъпалата. Може да се опитате да познаете по колко пъти на ден кадетите биват карани да ги изкачват на бегом…

Дружен смях разлюля микробуса. Не след дълго спряха на уреченото място и се запътиха към паметника. Тук, на голямата височина, градът се виждаше панорамно, като на длан.

— Ако си падате по делтапланеризма, това е идеалното място за вас — обади се Огнян.

Вятърът свирепо плющеше, превивайки клоните на дърветата, и хапеше безпощадно всяко оголено място кожа. Изправени пред грамадните монументи, младежите се почувстваха малки и нищожни. Грубите черти на фигурите, изсечени в камъка, суровите лица, огромните размери — всичко това предизвикваше ледена тръпка. Сигурно такъв е бил замисълът на скулпторите на комплекса — чутовните каменни титани, изобразяващи българските владетели, да всяват страх в душата на посетителя. Тук бяха и Аспарух, и Крум, и цар Борис Първи, и Симеон… Сребрин горчиво си мислеше за дните ПРЕДИ. Дните, когато България е била велика и страшна, когато е била империя и е всявала страхопочитание. А сега…

Всички бяха наизвадили фотоапарати, джиесеми и снимаха на поразия. Сребрин побърза да се включи, извади Сони Ериксон и нащрака няколко снимки.

— Да вземем да се връщаме в базата, а? — подсмихна се ехидно Ангел, гледайки как треперят момичетата и им тракат зъбките от всепронизващия вихър.

— Да, да! — закимаха в такт студентките, без да спират да тракат.

Завърнаха се благополучно в хижата, където ги очакваше приятна изненада — домакините тъкмо слагаха обяда. Уханието на димящата супа подейства на всички едва ли не като наркотик — младежите насядаха набързо и започнаха да се хранят.

— Много хубава супа — от месо! — похвали готвачите Максим.

— А къде е Наталия, не я виждам — попита Нора.

— Сигурно е излязла някъде да подиша чист въздух — разсеяно се обади Ангел, докато набираше някого по джиесема.

Още не бяха изсърбали супата си, когато домакините на хижата сръчно започнаха да сервират основното ястие — пържоли с гарнитура от боб и картофено пюре. Валерия дори зарадвано изпляска с ръчички, все едно беше малко дете. Усмихнати, Антон и Бонка — управителите, продължаваха да трупат преди всеки гост още чиния със салата от домати и краставици и едно безалкохолно по избор. Четиримата лауреати и шестимата организатори ядяха и пиеха лакомо, изнурени от дългите обиколки през деня.