Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 60

Сребрин пое ръката и крепко я стисна.

— Приятно ми е.

— Нека ти представя и останалите членове на екипа. Франческа — българска филология (ръкуване, усмивка, приятно пълничко русо момиче с очила), Анелия — английска филология (ръкуване, усмивка, закръглена тъмнокоса красавица), Таня — немска филология (ръкуване, усмивка, засмяна чаровница с очила), а това отпред на шофьорските места са Огнян — инженерна логистика (рязко вдигане на дясната ръка за поздрав и преместването й обратно на волана) и Илиан — радиолокационна техника и технологии (обръщане, усмивка, махване). Аз самият съм с руска филология и също така председател на Студентски съвет към Шуменския университет.

— Накъде отиваме? — попита Сребрин.

— В момента пътуваме към Стария град. Погледни за секунда вляво и ще видиш, че минаваме покрай шуменската пивоварна, най-старата в България… Така, малко се отклоних. Както казах, отиваме в Стария град, където сме наели една хижа и ни очакват останалите лауреати.

— Всички ли пристигнаха вече? — недоверчиво повдигна вежда Дорианов.

— Всички, без изключение — кимна утвърдително Ангел. — Ти идваш последен.

Микробусът се тътреше бавно нагоре по склона. От лявата му страна имаше пропаст, а от дясната се издигаха застрашително стръмни скали. Накрая возилото изскокна като тапа от шампанско на върха и пътниците му слязоха. Пред Сребрин се разкри природна гледка, която по друго време на годината би му се сторила прекрасна — многобройни дървета, тишина, чист въздух, несравним природен пейзаж… ала датата бе първи декември. Голи клони се протягаха към небето като отчаяни мъртвешки ръце, а самото то бе плътно закрито от сиви облаци, сякаш за да се защити от подобно посегателство. Вятърът тук на високото бе доста по-осезаем и навираше черните кичури на Сребрин право в очите му. Единствената жива душа наоколо, освен студентите беше един дружелюбен пес, пазач на хижата.

Въпросната хижа представляваше проста двуетажна постройка, строена преди десети ноември, вероятно служила в миналото за почивка на държавни служители. Над входа големи дървени букви чертаеха името на сградата — „Балкан“. Подтикван от останалите, Сребрин влезе. Вътре бе чисто, подредено и уютно. Вдясно имаше стая за отмора с дивани и фотьойли, а вляво се влизаше в кафето на хотела.

Самото кафе се състоеше от бар, няколко груби дървени маси с пейки и голямо кюмбе, поставено в средата на помещението. В печката пращяха дърва, а пред нея на топло се бе изпружил охранен черно-бял котарак и от цялото му същество лъхаше на доволство и мързел. Тук се бяха събрали останалите лауреати. Първо към Сребрин пристъпи нисичка, игрива брюнетка, която създаваше впечатление на човече, което просто не може да стои на едно място.

— Аз съм Валерия от Ямбол, приятно ми е.

— Сребрин — представи се той и наум отбеляза, че това сладкото има доста крепко ръкостискане, съвсем по мъжки, както трябва.

— Нора Богомилова, от Търново.