Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 58

Четвъртата е кралица на фона на останалите. То и името й е такова. Така горда, така властна. Самочувствието й бе високо и с право — едва ли имаше по-красива от нея на земята. Тяло на богиня, съчетано със страхотен интелект. Коса с цвят на старо злато, обрамчваща бяло лице с високи скули, а над тях — очи, зелени като листата на дърветата, като тревата в полетата. Жена, напълно съзнаваща властта си над околните. Мъжете бяха прах в краката й, можеше да има всеки, който пожелае, само ги командваше с показалец — ти, ти и ти… С нея се познавахме толкова отдавна — още от деца. Тя бе за мен всичко — и приятелка, и сестра, и възлюбена. Тя бе единствената, която обичах изцяло, завършено, тя бе тази, с която исках да прекарам остатъка от живота си, само това. Ала явно и то бе прекалено много… Тя идваше при мен, когато искаше да сподели проблемите си, когато имаше нужда от някого, пред когото да изплаче мъката си. Искрено й съчувствах и я разбирах — жена като нея нямаше много приятели, защото повечето хора й завиждаха. Когато ми разказваше за мъжете, които бе имала, изгарях от ревност, но обичта ми към нея беше по-силна от ревността ми. Тя обаче прие чувствата ми като даденост и аз изпитах смазващата й гордост…

И накрая е последната. Тя се появи в живота ми с усмивка, весела като името й. Ниска, пълничка, като палеца, който завършва дланта и който мачка най-болезнено. Но, ако не беше палецът, нямаше да е ръка, а лъжица, нали? Паснахме си идеално, съчетаваше толкова много положителни качества в себе си, криейки в същото време отрицателните си черти. Едновременно нежна и сурова, чувствителна и студена, добра и лоша, сякаш в едно тяло живееха две жени. Рискувах и посветих последното парче от сърцето си на нея — тя бе последният шанс, последният влак… Който буквално ме смаза. С нея стигнах абсолютния край, бях на самия ръб. След раздялата ни осъзнах извечните житейски истини, простих се с последните си заблуди и мечти, разбрах колко съм се лъгал досега, не бях вече същият.

Очаквам жените на живота ми горе на стария хълм. Неволно плъзвам поглед надолу по хълма, където беше старото френско гробище. Сега там растат храсти и бурени — толкова високи, че почти скриват паметника на българо-френската дружба. Ако се чудите има ли нещо по-злокобно от столетно гробище, аз ще ви кажа — има. Това е столетно гробище, на което каменните кръстове са махнати, а ковчезите изкопани и останките на загиналите бойци от Чуждестранния Легион изпратени обратно във Франция. Гробище без мъртъвци…

Здрачава се. Усещам хладната милувка на вятъра върху разголените си гърди. В гърдите, където вече няма сърце. Има само мрачна бездна, в която се рее бучка черен лед, студен и твърд като диамант. И душа не нося. Душата сега я държа в лявата си ръка. Моят меч… Безкрайно дълъг, остър като среднощен писък на банши, верен завинаги.