Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 59

Те идват. И петте. Стъпват бавно и спокойно по земята, уверени, че тя им принадлежи. Каква заблуда. Напротив, ние принадлежим на нея — до сетния си час… дори и след това. Те спират и ме поглеждат. Не толкова виждам, колкото усещам промяната в тях. Чувствата им, които са изпитвали досега към мен — безразличие, презрение, омраза, превъзходство, сега са заменени от удивление. А аз не изпитвам нищо. Техният предишен любим се е променил. Издължен, бледен и отслабнал, облечен в черна кожа, с коси до кръста, бели като планински сняг, сиви като времето. Те извикват вкупом името ми, надявайки се да упражнят власт над мен. Поклащам глава. Старото ми име, означаващо бранител, защитник… Отдавна не го използвам. Сега имам ново. Име, свързващо се с Дървото на Живота. Име, свързващо се с Еманацията на Бог.

Заточвам се към тях, а сухите октомврийски треви се отдръпват от пътя ми. Всичко трябва да свърши тук, сега, завинаги. Те извикват от ужас, но аз съм неумолим. В очите ми, изсечени от арктичен лед, не се чете милост. Мечът ми полита, бърз като вятъра, и ги посича като ураган. За миг границите на реалния и невидимия свят се размиват и писъци, страх, ужас, молба, стомана, плът и кръв се смесват в една невъзможна комбинация, а воят на вятъра се извисява до безумно кресчендо…

После всичко свършва изведнъж. Няма нищо. Само покой. Яркият цвят на живота е обагрил сивия пейзаж. А аз се разтапям в настъпващия мрак, оставяйки единствено дърветата да оплакват смъртта им.

Хижата

На Али Алиев и всички от Шумен.

Община Шумен и Шуменски университет „Еп. Константин Преславски“ обявяват лауреатите на тазгодишния литературен конкурс „Магията на Словото“ в следните категории:

Валерия Лазарова — стихосбирка

Нора Богомилова — поезия

Максим Царев — роман

Боряна Сярова — критика

Емануил Хинков — импресии и есета

Наталия Рафаилова — награда на публиката

Сребрин Дорианов — разкази

Автобусът зави рязко под прав ъгъл и влезе мазно в автогарата, сякаш бе обилно полят с олио. Спря внезапно, изпускайки гъсти облаци дим, и започна да изплюва пътниците си един след друг. Пръв от него скочи висок широкоплещест млад мъж, около двайсет и пет-шест годишен, облечен в черни дънки, черна тениска и кожен жак в същия цвят. Той бързо закрачи, а кубинките му глухо задумкаха по паважа. Гъстите му гарванови коси се спускаха до средата на гърба, а устните бяха плътно свити. Сякаш самата черна нощ бе изхранила този тъмен мъж от недрата си, като подарък-проклятие към деня, който отново я бе надвил.

Звук на клаксон привлече вниманието на младежа. Той се обърна и видя зад себе си кървавочервен микробус, от който му махаха няколко души, момчета и момичета, всичките приблизително на неговата възраст.

— Ти ли си Сребрин? — подвикна едно от момчетата.

Усмивка разтвори за момент стиснатите челюсти.

— Аз съм — подвикна той, притича към бусчето и побърза да се мушне вътре. Колата избълва валмо черен дим и потегли.

— Сребрин Дорианов от Свищов? — обади се единият от тях, нисък, набит и здрав, с обръсната глава и непроницаеми тъмни очила. — Аз съм Ангел Ангелов, с теб говорихме по телефона.