Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 57

Кой знае, току-виж в бъдеще му се наложило пак да го използва…

Жените на живота ми

Тази вечер те ще дойдат. И петте. За пръв път всичките ще се съберат заедно, на едно място. Жените на живота ми. Пет жени, като пет пръста на ръка, свита в юмрук, която натроши сърцето ми и после си го прибра парче по парче, като скъп спомен от детството, оставен да тлее в забрава на някой стар таван.

Първата е създание от сънищата. Тя е като фея от приказките — мъничка и крехка като кутре, а усмивката й може да разтопи и ледник. Липсват й само крилцата — нежни и ефирни, покрити с цветен прашец от царството на Морфей. Прашец, от който са направени мечтите… Тя ме дари с първата ми целувка. Целувка, която ме разтърси из основи, от която по тялото ми пробягаха горещи и хладни вълни, целувка, която откри за мен един нов свят. Целуна ме, а после се засмя със звъна на хиляди камбанки и побягна в нощта, оставяйки ме в обятията на сладката болка. Смехът й — ромон на планинско поточе, ме преследва и досега, макар и само в сънищата ми. Името й на старобългарски означава вятър… Вятърът я донесе при мене, вятърът я и взе.

Втората идва от Ада. Косите й — ту руси и заслепяващи като слънцето, ту червени като разжарен огън, ме оплетоха с греховна прегръдка и създадоха поквара в мен. Устните й не промълвяха и дума — само се разтягаха в сладострастна усмивка, а лъстивите й очи примижаваха, когато страстно сплитахме телата си. Тя идваше и си отиваше, когато си поиска, а щом си тръгнеше, аз се разкъсвах от мъка… Когато ме напусна завинаги, останах три години безименен в самота — толкова дълго не можех да я прежаля, толкова дълго не намирах достойна, с която да я заменя. И досега си спомням за нея с копнеж, от който слабините ми потръпват. Името й на славянски означава искряща — като звезда в спомените ми, като въглен в пепелта на миналото…

Третата е смугла и чернокоса. Черна отвън, а така бяла отвътре. С нея ни свързваха толкова много неща — тежък живот, еднакви възгледи за света, за живота, за бъдещето, еднакви вкусове, сходни мечти, почти идентична външност… Тя само ме обичаше — нищо друго, а и не трябваше. Тя искаше в замяна само обич и аз й я дадох. В началото. Времето и войната обаче ни промениха. Тя бе средният пръст, който бях размахал на целия свят в това смутно време — любовта й бе голяма, ала моята гордост още повече. Смешните й опити да прикрие чувствата си, детинските съмнения, които изпитваше към мен, жалките й женски претенции по някакъв начин да доминира само ме развеселяваха и ме караха да й се присмивам. Единствената, която нараних, единствената, която не заслужаваше. Ала сякаш в любовта винаги единият повече дава, а другият повече получава. При раздялата ни тя плачеше, а в мен имаше само празнота. С въздишка и примирен поглед изпратих жената, чието име се превеждаше като устроителка. Жалко, че не успях да устроя живота си с нея… Или?