Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 56

После историята бе ясна. Полицията веднага разкри извършителя и срещу него беше заведено дело. Закараха Диана в болницата в Плевен, но тя не можа да свидетелства — беше изпаднала в кома. Никой не се сети да направи тест за наркотици на шофьора. Потърпевшият Трифон обаче имаше приятел лекар и се изхитри онзи да му издаде жълта книжка срещу солиден рушвет. Прокуратурата прие Трифон за луд и го тикнаха в затвора само за 30 месеца. После излезе от панделата и от ДАП Никопол отново го взеха на работа поради липса на кадри. Родителите на Диана вече не си продумваха с Ивайло — те мълчаливо го обвиняваха за съдбата на дъщеря си. А той редовно ходеше на свиждане на своята любима, гледайки я как спи непробудно в комата.

Иво мълчеше и гледаше свирепо. После бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади пистолет. Един от бившите му колеги в ЗХО-то имаше познат в Русе, собственик на заложна къща. Иво се свърза с него, отиде и срещу спестяваните пет месеца 500 лева получи запазен „Зиг Зауер“ с тринайсет патрона и резервен пълнител.

Погледът на Трифон се премести от очите на Иво към дулото на пистолета, сочещо лицето му. Преди три месеца Диана бе издъхнала в Плевен — угасна тихо, като изгоряла свещ.

— Към Ада — отговори на въпроса му Иво и започна да натиска спусъка.

Изстрелите трещяха оглушително в рейса. Куршумите се забиваха един след друг в тялото на Трифон Трифонов, пробиваха го и чупеха стъклата на шофьорската врата. По асфалта навън се сипеха късчета стъкло, подобни на кристали, на диаманти… на рубини. Шофьорът не издаде и звук — само тялото му се гърчеше, разтърсвано от предсмъртни конвулсии.

Последният изстрел беше в челото и след него Трифон падна по очи върху волана. Всичко наоколо беше в кръв. Иво хладнокръвно презареди пистолета и го прибра обратно в джоба на якето си. Взе сака и слезе по стълбичката обратно на земята. В рейса останаха само мъртвият шофьор, празният пълнител и тринайсет горещи гилзи.

След трагичния случай всички в селото съчувстваха на Ивайло и мразеха шофьора убиец. Бащата на Иво знаеше какво ще извърши сина му, но го подкрепи напълно и уведоми повечето хора от селото какво ще се случи. В Лозица имаше само един полицай, който пристигаше само в сряда — а днес бе неделя. Е, все някой случаен човек щеше да уведоми властите за убийството в селото, но всички в Лозица щяха да си траят и да се правят, че не знаят нищо.

Иво бавно крачеше по шосето, преметнал сака през рамо. Не поглеждаше към преминаващите от време на време автомобили, не им махаше за стоп. До Свищов имаше четирийсет километра, но какво от това — все някога щеше да стигне. След няколко километра щеше да влезе в село Бяла вода, да завие надясно и после — направо, все направо… Дулото на пистолета го пареше през якето, но младежът не обръщаше внимание. Отначало мислеше да захвърли зиг зауера на пода на автобуса, но после размисли. Все пак, този пистолет струваше пет стотака, костваше му месеци здраво бачкане и не можеше да го захвърли с лека ръка.