Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 55

— Качвай се — подкани го тя с лъчезарна усмивка.

— Накъде? — усмихна се в отговор Иво.

— Накъдето и да е.

Ивайло я загледа продължително. В душата му се бореха противоречиви чувства. Той тръсна глава.

— Не. Вървете. Моля ви.

Момичето го изгледа стъписано — не беше очаквало отказ. После стисна ядно устни, вдигна прозореца и настъпи гневно нисана. Иво я проследи с тъжен поглед. Беше си спомнил за Диана.

С Диана се познаваха още от деца. Израснаха един до друг, неразделни във всичко — в игрите, в училище, дори в пакостите. Когато станаха десети клас, приятелството им прерасна в любов — чиста и неподправена. Диана беше стройно, високо момиче — почти метър и осемдесет, с дълга тъмноруса коса и зелени очи. Иво замижа, спомняйки си сладките моменти, когато двамата успяваха да останат сами. Това се случваше по-често в дома на Иво, когато майка му бе на работа, и много рядко в дома на Диана. Тя имаше малка сестричка — прекалено любопитно хлапе, докато Ивайло беше единствено дете, живееше сам с майка си и разполагаше по-често с терен.

След завършването им в СОУ „Цветан Радославов“ Диана успя да влезе от раз в Софийския и записа право. Голямото разстояние от София до Свищов терзаеше двамата влюбени, но за сметка на това редките срещи ги правеха много по-всеотдайни един към друг.

Рейсът за Свищов най-сетне пристигна с осемминутно закъснение. Иво си взе сака, пое дълбоко дъх и се запъти към раздрънкания „Чавдар“. Вътре нямаше абсолютно никого — само шофьорът. Идеално — Ивайло не обичаше много хора на едно място. Още по-малко пък сега. Шофьорът бе мъж в края на трийсетте, рус, започващ да оплешивява и да трупа излишни килограми.

— Накъде? — попита той, обръщайки се към първия пътник за деня. Щом го видя кой е, замръзна.

Ивайло гледаше шофьора от упор, втренчено, с неподправена омраза. Човекът пред него се казваше Трифон Василев Трифонов. Преди три години Диана завърши втори курс и Иво се бе разбрал с нея вместо за Свищов тя да хване рейса до Никопол и оттам да пристигне в селото на баща му. Да направят уважение на възрастния човек, да се почерпят, да преспят и на другия ден да си тръгнат заедно за Свищов. Диана изпълни точно указанията и всичко вървеше по план. Докато пътуваше от Никопол до Лозица обаче, в рейса бяха само тя и шофьорът Трифон. Тя не можеше да знае, че сутринта вместо закуска или кафе шофьорът си беше направил с помощта на личната карта две дебели линии амфетамин и ги бе изшмъркал с удоволствие в тоалетната на никополската автогара. Превъзбуден от наркотиците, Трифон се реши на нещо, което никой никога не трябва да прави. Отби автобуса встрани от пътя на няколко километра преди селото, вкара няколко шамара на Диана, просна я на пода на рейса и я изнасили, запушил устата й. След като свърши, изнасилването му се видя недостатъчно и я преби от бой. После я нарами и изхвърли в близките храсти. Хладнокръвно подмина спирка село Лозица и остави с отворена уста Ивайло и баща му, гледащи празния рейс. Иво веднага набра джиесема на Диана. Той звънеше ли звънеше в чантичката й, захвърлена до нея в храстите, но момичето беше в безсъзнание. Случайно оттам мина бай Методи Тупала, лозишки чешит. Чул звъна на телефона, глътнал си езика при ужасната гледка, която представлявало момичето, но успял да отвори дамската й чантичка, да изрови телефона отвътре и да се разбере криво-ляво с момчето отсреща.