Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 54

— Не, благодаря, няма нужда — учтиво, но непреклонно отказа той.

— Чау, брат ми! — извика младият и отпраши с мръсна газ към Свищов.

Ивайло завърши средното си образование в СОУ „Цветан Радославов“ в родния си град. Кандидатства в Стопанската академия в Свищов с литература, но го скъсаха и през януари влезе в казармата. След като служи една година, се уволни и започна да се готви усилено, за да кандидатства повторно. Изкара на изпита тройка, не успя да влезе поради слаб начален бал и реши, че ще се справи някак в живота и само със средно образование. Ходеше по складовете на едро, бачкаше като общак по строежите и на разкопките в местността Паметниците, една година работи като шлосер в ЗХО. Последваха масови съкращения и в момента беше нощен пазач. Ивайло не беше амбициозен човек и напоследък бе свикнал да гледа философски на живота — вярваше, че всеки има своето място под слънцето, независимо с какво се занимава и колко изкарва.

Мислите му бяха прекъснати от втора кола, която изскочи от завоя, намали и спря пред него. Беше очукан фолксваген „Джета“, направен на такси. Шофьорът отвори вратата и попита:

— За Свищов ли си?

— Да — отвърна късо Ивайло.

— Влез, ще те закарам на цената на билета.

Много шофьори на таксита пътуваха с колите си между градовете и возеха на цената на автобусния билет. Ивайло обаче поклати глава.

— Хайде де! — изнервяше се шофьора.

— Не — твърдо каза Иво.

Шофьорът реши повече да не се занимава с хлапето — изглеждаше ячко. Задоволи се само тихо да изпсува през зъби и продължи. Иво замислено поглади бицепса си. Откакто се уволни от казармата ходеше на фитнес и мускулите вече се очертаваха осезателно под коженото му яке. Със своите метър и осемдесет и осем и деветдесет и седем кила определено будеше респект.

Родителите на Ивайло се разведоха, когато бе едва на девет. Майка му спечели делото и отгледа Ивайло сама. Баща му се появяваше веднъж в месеца, колкото да види за няколко часа сина си и да даде издръжката. Между родителите вече не съществуваше нищо — те се търпяха един друг само заради детето. Скоро след развода баща му се пенсионира и заживя в родното си село — Лозица. Селото бе малко — вече едва наброяваше двеста души. Намираше се в Плевенска област, община Никопол и жителите му бяха предимно старци. Когато имаше възможност, Ивайло отиваше до село да помогне на баща си с гроздето, царевицата, да постегнат къщата. Все пак татко му беше съвсем сам — бабата и дядото на Иво бяха починали отдавна.

Ивайло тъкмо поглеждаше часовника си — беше осем без двайсет, когато пред него леко спря новичък тъмносин нисан „Блубърд“. Стъклото се спусна автоматично и отвътре го погледна страхотна жена. Беше около двайсет и пет-шест годишна, облечена в строг сив дамски костюм. Имаше тясно, красиво лице, обрамчено с черна коса. Очилата й се крепяха на тънко, фино носле, а зад тях го гледаха очи с цвят на изумруд. Личеше си, че момичето няма никакви проблеми от финансово естество.