Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 53

— Джена — повика я някой.

— Идвам — изчурулика русата сексбомба. Стана от дивана и се запъти към дъното, където изтегнат на шезлонг до басейна я очакваше надървеният Рон Джереми.

Телевизорът изщрака и на екрана се появиха снежинки.

Към Ада

Разказът е носител на поощрителна награда за много добро представяне в бургаския конкурс „Изкуство против дрогата“ за 2007 г.

Иво остави сака на пейката и запали цигара. Напоследък пушеше по цяла кутия на ден — сериозно количество за неговите двайсет и три години.

Часът бе седем и двайсет сутринта и зората тъкмо настъпваше в село Лозица. Повечето от жителите му вече бяха будни и отиваха да нагледат нивите и лозята си. Пътят им минаваше покрай спирката — кой пеша, кой е велосипед, кой с антично соцвозило. Иво ги следеше с меланхоличен поглед и от време на време махваше на някой познат. Ето го Васко Бонин с колелото, който му вдигна високо ръка и призвънка. Зевзек и майтапчия, Васил бе страстно увлечен по иманярството. Другото му хоби бяха змиите — отглеждаше няколко пепелянки и доеше отровата им, надявайки се един ден да я продаде скъпо и прескъпо. Премина и Вальо Крачунов с рейса и му бипна с клаксона. Вальо Крачунов беше селският Казанова, майстор готвач и абсолютен двойник на писателя Паулу Коелю. Ето го и Митко Събака с разнебитения москвич, ето го и Олег с вечното ЧЗ, Генчо, Митю Санкин, Чавдар Недялков… В родното село на баща му почти всички го познаваха, а той самият познаваше едва неколцина. Иво бе живял тук до седмата си година, след което се премести с родителите си в Свищов. По ирония на съдбата колкото пъти дойдеше тук, все се намираха хора, които го поздравяваха, защото го помнеха, а той самият не помнеше почти никой. Питаха как са родителите му, майтапеха се, удивляваха се колко е пораснал. Когато беше в прогимназията и си идваше на село само за ваканциите, Ивайло се смееше, когато му казваха, че е пораснал и го тупаха по главата. Щом навлезе в пубертета, фамилиарното държане на непознати хора го дразнеше и изнервяше. Сега, вече пораснал достатъчно, той не обръщаше внимание на изтърканите приказки на хората и ги подминаваше с безразличие. Всъщност, напоследък подминаваше с безразличие много неща — бе преживял немалко за все още младия си живот.

Иво хвърли фаса на шосето и погледна часовника. Беше седем и двайсет и пет — оставаха още двайсет минути, докато дойде рейсът от Никопол за Свищов. Внезапно, сякаш от нищото изскочи бяла жигула, от която се лееха мазни цигански кючеци. Жигулата наби спирачки пред Иво и страничният прозорец се свали. Вътре имаше две лица от ромски произход — единият около трийсетгодишен, другият към петдесетте. Вероятно бяха баща и син — слаби, с изпъкнали скули и гъсти мустаци.

— Брато, за Свищоу ли си! — надвика оркестъра в колата по-младият. — Скачай, ши тъ закаръми! Натам сми! Десит лева само.

Иво поклати глава. Десет лева си беше пладнешки обир, при положение че след малко щеше да дойде автобусът, който щеше да го закара за пет.