Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 33

Издателят си изми ръцете и излезе от тоалетната. В полезрението му попадна фигурата на смутен младеж, който пристъпяше от крак на крак пред кабинета му. Беше около двайсет — двайсет и една годишен, среден на ръст, чернокос и гладко избръснат. Дънките му бяха избелели от пране, а коженото яке му със сигурност го бе носил баща му на младини. В ръцете си стискаше няколко листа. Георги попита:

— Какво обичате?

— Добър ден — поздрави младокът и избълва в скоропоговорка: — Казвам се Илиан Ковачев, чух, че тук е открито ново издателство, че издавате и български автори, ами аз тук имам един разказ и бих искал да попитам…

— Влезте, влезте — прекъсна го издателят и отвори вратата. Младежът го последва. Личеше си, че е доста притеснен. Георги седна зад бюрото, нагласи си очилата и започна:

— Казвате, че сте написали разказ. Дайте да го видя.

Младежът протегна листовете. Издателят ги пое и ги разтвори. Бяха четири, изписани на пишеща машина. Най-отгоре се мъдреше заглавие:

УЖАС В ТИХИТЕ ВОДИ

— Какъв е жанрът? — попита издателят.

— Хорър — с нотка на гордост отвърна Илиан Ковачев. — Любимият ми жанр. Обожавам да чета автори като Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт…

— Добре, добре — прекъсна го Георги. Беше се наслушал до гуша от подобни обяснения. Момчето млъкна и го изгледа виновно. Георги започна издалеко:

— Виждате ли, обстановката в България в момента е такава, че да работиш в тази сфера е много недоходоносно. Не е вярно, че хората не четат — четат и още как, само че не дават пари за книги. А когато си купят книга, гледат да е нещо наистина добро, нещо, за което са сигурни, че ще им хареса. И така не се купуват български автори — не знам откъде е наложено мнението, че родните ни автори не струват, но със сигурност е грешно. Аз помня, като бях издател през социализма — издаваха се по петдесет, по сто хиляди бройки от дадена книга и пак не стигаха — хората купуваха по няколко екземпляра, да има и за приятелите им, запазваха си ги отнапред, дори пускаха връзки. А сега — издадат се хиляда бройки и пак няма кой да ги купи. Вярно, че книгите тогава бяха по-евтини, но все пак… Политиката на нашето издателство е такава — ако одобрим книгата, разделяме си разходите с автора и после делим печалбата. Фифти-фифти. Ако не я одобрим — издавате я изцяло на свои разноски. Готови сме изцяло да спонсорираме една книга само когато е нещо изключително добро, нещо новаторско, нещо, което заковава вниманието изцяло. Разбира се, издаването не е толкова просто — написаното трябва да се редактира, редактираното да се прегледа от коректор, да се напише рецензия, да се намери художник и така нататък, но това е вече наша работа. То, стигне ли се веднъж дотам…