Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 35

На другия ден Георги Стоименов седеше в кабинета си и въздишаше от скука. Пак нямаше работа. Вратата изведнъж се отвори. Издателят вдигна изненадано очи.

— Писмо за вас — изломоти пълната разчорлена пощальонка, остави един бял плик на масата и побърза да излезе, за да не забележат зачервените й очи. Това обаче не убягна на зоркия поглед на издателя: жената беше пила цяла нощ. Сви рамене, взе плика и го отвори с ножа за хартия. Беше новият разказ на Антон Сарандев, многообещаващ писател от Велико Търново, който не за пръв път пращаше свои творби. Антон Сарандев беше собственик на ресторант в родния си град, но в свободното си време пишеше статии за местния вестник „Борба“, както и фентъзи разкази. Бяха се срещали веднъж, когато той бе дошъл по работа в София — оказаха се набори с Георги и накрая публикуваха два разказа в първия сборник на издателството — „Начало“. Ето, това вече беше добър писател — пишеше като по учебник. Георги зареди нов лист в пишещата машина и започна да пише отговор на търновлията, като негласно се запита кога накрая ще намери пари да си вземе един компютър като хората, за да си улесни работата.

Леко почукване на вратата прекъсна писането на издателя. Вратата се отвори и оттам надникна лицето на Илиан — начинаещия хорърист.

— Добър ден — поздрави той.

— Заповядайте — каза Георги и погледна часовника. Десет и трийсет, точен е като англичанин. За малко издателят да се изложи, като почти направи жест към младежа да седне — а нямаше къде. Как не се бе сетил да вземе един стол, че да не стърчат клиентите като диреци… Издателят започна направо:

— Прегледах разказа ви. Има още какво да се желае в много направления, но като цяло се справяте добре. Впечатление ми направи, че не допускате правописни грешки.

— Ами, аз просто… просто мисля, че е правилно да се пише така. И така пиша — усмихна се Илиан.

— Шест.

— Моля? — не разбра младежът.

— Шест лева — натърти издателят. — Вземам по три лева на всеки редактирани хиляда думи.

— О — сконфузи се студентът, порови в джобовете си и изтърси омачкана банкнота от два лева и почти цяла шепа стотинки. Преброи стотинките пред изкривеното от досада лице на господин Стоименов. Пет лева.

— Нали може утре да ви дам оставащия лев?

— Може, може — махна с ръка издателят. — Разказът ви ще остане тук, какво ще кажете? Да го подготвим за следващия сборник, евентуално.

— Да, добре — съгласи се Илиан. — А кога ще издадете сборника?

— Вероятно в най-скоро време.

— А за разказа… ще получа ли нещо?

— Зависи, нищо не се знае.

Илиан Ковачев кимна и се сбогува. Мъглявите отговори на издателя бяха снижили самочувствието му до нулата. Той въздъхна и пое пеша към квартирата, пъхнал палци в празните си джобове.

На другата сутрин Георги Симеонов седеше в кабинета си отново скучаещ, гризеше края на химикалката и мислеше за проваления си брак. Анета се разведе с него преди осем години — просто си събра багажа и го остави в малката гарсониера, без да й мигне окото. Макар и четирийсетгодишна, тя все още беше добре запазена — гърдите й не бяха провиснали, кожата й все още бе гладка, почти нямаше бръчки. А и Анета не искаше да прекара остатъка от живота си с мъж, който вечно преследва непонятни мечти и блянове. С мъж, който вече прави секс веднъж седмично по три минути и после заспива като младенец. Дъщеря им Ирина се омъжи веднага след като завърши средното си образование за някакъв мастит бизнесмен, по-голям от нея с цели дванайсет години. Родителите на Ирина не се притесняваха, че дъщеря им ще живее зле — въпреки голямата възрастова разлика, въпреки съмнителните приятели на мъжа й Андрей, известен още като Тупаника. Напротив, те знаеха, че тя само ще се вози в мерцедес „SL 550“ и ще харчи парите на мъжа си, които се стичаха като река в джобовете му от чейнджбюра, магазини и компютърни зали. Така и стана.