Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 34

— Аз не искам да издавам цяла книга — бавно каза Илиан. — Аз имам написан само този разказ, в момента пиша втори.

— Няма проблем — побърза да го успокои издателят. — Имаме и други разкази от български автори и мислим да подготвим сборник в най-скоро време. Вие с какво се занимавате?

— Студент съм в УНСС, специалност „Застраховане“ — отвърна младежът.

— Възраст?

— Двайсет и една.

— Досега да сте издавали нещо свое някъде — роман, разказ, статия, стихотворение — нещо?

— Не съм.

— Добре — каза Георги. — Оставете разказа тук. Аз ще го прочета, ще отбележа грешките, а вие елате утре горе-долу по същото време. Сега часът е — бърз поглед към стенния часовник — десет и тринайсет, значи към десет — десет и половина. Имате ли телефон, джиесем?

Илиан Ковачев поклати отрицателно глава.

— Нямам. Аз съм от Ихтиман, само уча тук. В квартирата няма телефон, а за джиесем пари трябват…

— Ами уговорката остава за утре тогава.

— Благодаря, довиждане — каза младежът, усмихна се леко и затвори вратата след себе си.

— Довиждане — подвикна след него Стоименов.

През деня пристигнаха няколко крупни поръчки — нещо, което рядко се случваше. Георги беше много зает, звънеше по телефона, даваше поръчки, пишеше рецензии. Време за четене на разказа намери чак вечерта, преди да си легне. Изтегна се на леглото, сложи очилата и започна да чете. Сюжетът беше леко блудкав — някакво момче става нощем и ходи като сомнамбул (защо като? — зачуди се издателят), излиза от вкъщи и преди да се събуди стига чак до блатото извън града, където се крие някакъв страховит звяр. Въпросният звяр е драконоподобно чудовище, което иска с помощта на момчето да завладее града, а после — и света. Авторът описваше директно събитията, без да ги украсява, без да им придава цвят — прекалено лаконично. Използваше твърде много глаголи и прекалено малко прилагателни. Вярно, че първите стъпки са най-трудни, но това не значи, че трябва да са така „изкълчени“. Все пак Илиан Ковачев имаше едно предимство, което не убягна на петдесет и три годишния издател — това момче не правеше правописни грешки. Абсолютно никакви — използваше препинателните знаци на място, знаеше кога да членува с пълен и с непълен член, използваше перфектно запетаите, започваше нов абзац точно където трябва. „Дали няма да иска да го взема за помощник-редактор“, помисли си Стоименов и почти веднага отхвърли идеята. Помощник, ако има работа, а то работа — я има, я няма. Георги остави листовете и очилата на шкафчето, угаси нощната лампа и не след дълго се унесе.