Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 32

На булевард „Джеймс Баучер“, на около стотина метра преди посолството на Кипър една бледосиня триетажна сграда се гуши между лъскава нова кооперация и запустял буренясал двор. Няма как да я сбъркате — прозорците й са така мрачни и зловещи, че напомнят орбити на извадени човешки очи. Щом влезете вътре, веднага ще ви направи впечатление олющената зелена боя и липсващите парчета мазилка по ъглите. Ако вдигнете глава — само счупена фасунга виси на оголени жици от тавана. В преддверието е сумрачно — слънчева светлина се процежда само през стълбището от прозореца на полуетажа. Не стойте на едно място, влезте в асансьора. Той ще ви заведе на желания етаж, друсайки така, сякаш е болен от треска. Кабината е цялата нашарена от графити, изписани с ацетонов маркер, огледало няма. Алуминиевото табло е откраднато и вместо да сложат ново, техниците са залепили изолирбанд около копчетата.

Качете се на първия етаж. Вратата ще се отвори с жалостиво скърцане и после ще се затръшне зад гърба ви така, че ще подскочите от уплаха. Разходете се. Сред мизерията на сградата се набиват на очи тапицираните с кожа врати, до които светят месингови табелки с имена — „Асен Петров, счетоводител“, „Яна Екимова, секретарка“, „Д-р Диньо Динев, финансов ревизор“. Хм, каква скука. Хайде да отидем на втория етаж. Не, не с асансьора — нали видяхте колко е разнебитен. По стълбите, по стълбите. На втория етаж ви очакват същите кожени врати, само надписите са различни — „Костадин Петев, адвокат“, „Нено Апостолов, нотариус“… Не, и тук няма нищо интересно. Чувствам обаче, че на третия етаж нещо ще ни грабне вниманието.

Да, прав съм. Една врата не е като останалите — проста дървена плоскост, боядисана в кафяво. Върху нея е залепен зелен лист формат А4, а на него с големи черни букви пише: ИК „Нова Зора“. Под зеления лист е залепен втори, бял, на него е напечатано с по-малки букви: „Георги Стоименов, редактор и издател, 09:00 — 18:00“. Интересно какво ли има зад тази врата?

Георги Стоименов с въздишка свали очилата и разтърка хрущяла на носа си. Още един ден, през който нямаше кой знае каква работа. Не е лесно да си издател, ей. Особено в България, особено сега — пазарът на книги така се сви, подобно на докосната с пръст актѝния. Хората четат малко, а пък български автори — хич, дори да се казват Йордан Радичков или Недялко Йорданов. Добре че се намира по някой университетски преподавател, който да си издава учебниците и сборниците в „Нова Зора“, иначе Георги съвсем щеше да я закъса. За своите единайсет години като издател по Татово време той дори и за миг не си беше помислял, че да си писател ще се превърне в хоби, в удоволствие. В скъпо удоволствие. Защото, ако искаш да издадеш книга в България на собствени разноски сега, в началото на двайсет и първи век, ти трябват поне хиляда лева, за предпочитане — две хиляди. Но ако някой има тези пари, точно книга ли ще тръгне да издава с тях…

Мехурът на издателя ветеран внезапно се обади. Георги стана, отвори вратата и се запъти към тоалетната в края на коридора. Влезе в мъжката, свали си панталоните и започна да се облекчава. Докато го правеше, погледът му блуждаеше по белите фаянсови плочки, на които имаше различни съобщения, надраскани с флумастер. Съдържанието на посланията го отврати до дъното на душата му: „Искам двама яки мъже, на които да им ги поемам до зори“, „Тук ме еба рязан турчин с огромен хуй, беше невероятно“, „Аз съм мъж и искам да се чукам с мъж. 26/180/72 съм, телефонът ми е…“. Георги изтръска члена си, преди да го прибере обратно в гащите и излезе, без да пусне водата — дръжката беше ръждясала и не помръдваше. Не можеше да разбере собственика на сградата — сигурно беше някоя мутра или новоизлюпен богаташ, който не се грижеше за наемателите си. А можеше да се направи един основен ремонт, да се плаща на чистачка, да се наеме охрана, която да бди кой влиза и излиза — всякакви хора идват тук, ползват тоалетните, драскат из тях… Къде ти. Всеки гледа сега как да ти прибере парите, да те изпързаля по всички правила на „тънкото“ изкуство.