Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 31

— Значи тези проклети котки са твои слуги, а? Ти си ги пратил със своите черни магии срещу нас. Сега аз ще те пратя там, където са сега войниците ми.

— Не трябваше да идвате тук — промълви Калунга. — Не трябваше да ни заставяте да правим неща, които не желаем. Ние живеем тук по този начин от векове и не искаме да се променяме.

— Майната ти — отсече капитанът и вдигна пушката.

Ударникът изщрака на празно. Джеймс се попипа по джобовете, но не откри никакви останали патрони. С ругатня ядосаният англичанин запрати карабината през скалата.

— Нищо. И така ще ти видя сметката.

— Защо искаш да ни подчиниш? Защо искаш да ни убиеш, като не изпълняваме желанията ти?

— Именно защото не ги изпълнявате, тъп дивак. Не съм свикнал да не ми се подчиняват.

— Ние никога не сме се подчинявали на никого.

— Ще се подчините и още как. И на мен, и на Нейно Величество.

— И да ни заплашвате, и да трошите идолите ни — няма никаква полза. Вървете си. Не желаем нито да бъдем роби, нито да си сменим вярата. Просто ни оставете на мира.

Капитанът се изплю встрани и извади сабята си.

— Значи трябва да умреш — спокойно каза той и се нахвърли с рев върху младия нубиец.

Калунга се хвърли на горещия камък в опит да се предпази от студената английска стомана. Но без да иска, направи много повече.

Джеймс Баунти се спъна в единия крак на нубиеца и с крясък полетя надолу.

Калунга се приближи към ръба на скалата и предпазливо погледна надолу. Баунти не беше мъртъв. Бе успял да се хване за един стърчащ камък на около половин метър под скалния ръб и трескаво търсеше опора с другата си ръка. Сабята му беше паднала долу и около нея се бяха събрали близо дузина големи котки. Всичките хищници гледаха нагоре в очакване да падне и белия човек. Калунга легна по корем и протегна ръка надолу.

— Хвани се за ръката ми.

— Никога! — изръмжа капитанът и плесна ръката на нубиеца със свободната си длан.

Изведнъж камъкът, за който се държеше Баунти, се откърти с грозен звук и той полетя надолу към хищниците, а в погледа му се четеше само ярост и омраза. Такава ярост и омраза, че Калунга нямаше да забрави този поглед никога. Котките бяха толкова много, че скриха напълно тялото на капитана под туловищата си. Нубиецът стана и отиде да погали за последно гепарда, който бе жертвал живота си, за да го спаси.

— Сбогом, малки приятелю — отрони младежът и се изправи с насълзени очи.

— Хайде, изчезвай!

Поредният камък се стовари в тила на преподобния Джонсън, който с куцукане напускаше селото, съпроводен от смеха и подигравките на нубийците.

— Върви при своята жена вожд и й кажи да не праща повече своите поданици тук! Нямаме нужда от вас — подвикна му Арани.

Джонсън продължи да се отдалечава от селото на изток към Хартум, като тихичко си мърмореше под нос, а раменете му се тресяха от възмущение.

Докъде водят мечтите

На Юри Илков, който пръв се престраши да отпечата този разказ в своето сп. „Тера Фантастика“