Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 107

— Братя, моля хранете се, без да разговаряте — смъмри ги Понтифий, стоящ начело на масата.

Алтий и Кастус млъкнаха за момент и след като се увериха, че игуменът вече не ги гледа, продължиха:

— Сега като се замисля, май си прав — потърка Кастус четвъртитата си челюст. — Напоследък и аз го виждам все по-рядко. Говори ли с Хумилий, послушникът му? Все пак живеят в една килия…

— Говорих — отвърна Алтий. — Каза, че денем не знае, а вечер винаги заспива по-рано от Беатус и не може да е сигурен къде ходи. Макар че ако му се случи да се събуди през нощта, леглото на Беатус често е празно, а веднъж го видял да се прибира чак с изгрева…

— Братя, на маса сме! — тросна се Понтифий. Няколко монаси спряха да се хранят и любопитно насочиха погледи към тях. Разговарящите побързаха да заровят лица в паниците си.

— Най-добре да го питаме лично — изшептя Алтий след малко. — Кой знае, може да е открил нещо интересно, което да таи само за себе си.

— Във всеки случай трябва да кажем на игумена — шушнеше Кастус. — Забранено е да се излиза извън пределите на манастира…

— АЛТИЙ! КАСТУС! СЛЕД ОБЯДА — ПРИ МЕН!

Гневните викове на Понтифий отекнаха в неизмазаните кирпичени стени на столовата насред абсолютна тишина. Никой не смееше да гъкне.

* * *

Послушникът Хумилий наместваше сладко-сладко обръснатата си глава на възглавницата и галеше доволно голия си корем, издут от вкусната бобена яхния и топлия хляб. Единствената светлина в изградената от камъни килия идваше от малко, зарешетено прозорче досами тавана. Стаята бе обзаведена изключително просто — две легла, в едното, от които се изтягаше Хумилий и малка масичка помежду им, играеща ролята на нощно шкафче. Отсрещната стена бе цялата заета от вграден в нея гигантски скрин, обсипан с безброй чекмеджета. Нищо друго не нарушаваше спартанската обстановка, като изключим голямото една педя дървено разпятие, висящо над масичката.

Тъкмо послушникът се унасяше в блажена дрямка, когато вратата на килията тихо се отвори и вътре се вмъкна монах.

— Беатус! — възкликна Хумилий и се надигна в леглото с разширени очи. — Къде беше?

— Шшт, по-тихо — сложи пръст на устните си Беатус и с намръщено от болка лице свали расото си.

Хумилий изохка и закри уста с длан. Тялото под расото бе цялото издрано. Въпреки това си личеше, че раните са обработени — кръвта бе премахната, а около дясното бедро се виеше тънка превръзка, на която бе избуяло розово петно. Снагата на Беатус беше чиста — само ходилата бяха целите в кал и тревички.

Беатус свали препаската от кръста си, отвори едно от чекмеджетата на гигантския скрин и я хвърли вътре. Хумилий втренчи алчен поглед в череслата му, люлеещи се насам-натам. Послушникът се облиза, приближи се до пениса и понечи да го налапа. Просто не можеше да издържа повече на изкушението.