Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 105

Мъжът излезе, сподирян от погледа на съпругата си.

— Дано поне ти имаш избор един ден, детето ми — прошепна Лофа и една сълза се търкулна по бузата й.

* * *

— ГЛУПАК — изсумтя Смъртта. — ТОЛКОВА Е ПРОСТО, АМА СЕ ИСКА АКЪЛ, ДА ПОМИСЛИШ МАЛКО. АКО В РЕАЛНИЯ СВЯТ ОТНЕМЕШ САМ ЖИВОТА СИ, ТОЗИ НАЙ-БЕЗЦЕНЕН ДАР, СИ ОБРЕЧЕН ДА СТРАДАШ В ОТВЪДНОТО. АКО ЛИ ПЪК СЕ САМОУБИЕШ НА ОНЯ СВЯТ, СЕ ПРЕРАЖДАШ, НО ЩЕ СТРАДАШ ЦЯЛ ЖИВОТ. ПРАВИЛА, КАКВО ДА ГИ ПРАВИШ. НИЩО, ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ С ТЕБ, КАМЕНЕ, И ТО СКОРО — ПО МОИТЕ МЕРКИ ЕДИН ЧОВЕШКИ ЖИВОТ ТРАЕ ПО-МАЛКО ОТ МИНУТА.

Жътваря отправи зоркия си поглед към най-близката платформа, където стоеше гол до кръста, ала достолепен възрастен мъж. Късата му, подредена в рейнджърска прическа коса и катинарчето бяха снежнобели, а мускулите му се открояваха учудващо по загорялото тяло, което бе обсипано с кръгли белези. Ангел и дявол безуспешно го дърпаха за ръцете от двете му страни, но той сякаш не ги забелязваше, защото яркосините му очи бяха насочени неотклонно към гигантския скелет.

— Я ДА ВИДИМ КАКВО ИМАМЕ ТУК — промърмори Смъртта и размаха веднъж-дваж Мордесур. — МАНФРЕД ЕРИХ РУДЕЛ, ШЕЙСЕТГОДИШЕН ГЕРМАНСКИ УЧИТЕЛ ПО ФЕХТОВКА, БАЩА НА ШЕСТ ДЕЦА И ДЯДО НА ЧЕТИРИМА ВНУЦИ. ЗАГИНАЛ ОТ НОЩНАТА АТАКА НА ПЕТИМА АЛБАНЦИ, РЕШИЛИ ДА ОБЕРАТ ИМЕНИЕТО МУ. УМИРА НАДУПЧЕН ОТ КУРШУМИТЕ ИМ, НО БЛАГОДАРЕНИЕ НА ДЪЛГАТА ПРАКТИКА И КОЛЕКЦИЯТА СИ ОТ ХЛАДНИ ОРЪЖИЯ ГИ ВЗЕМА ВСИЧКИТЕ СЪС СЕБЕ СИ, УСПЯВАЙКИ ДА ОПАЗИ НАЙ-ЦЕННОТО — СВОЕТО СЕМЕЙСТВО. ХМММ, ДАЛИ ПЪК НЕ БИ ПРИЕЛ ЕДНО… НЕОБИЧАЙНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?

Благословеният, вещицата и дяволът

На Тихомир, който ми даде идеята.

Мъжът тичаше запъхтян през нощната гора, без да се обръща. Беше абсолютно гол, като изключим бялата препаска около кръста му. Прескачаше повалени пънове и коварни дупки, чупеше храсти и бягаше по пътеките така, сякаш дяволите го гонеха. Не му трябваха ориентири — вече бе идвал тук неведнъж. Мътната светлина на скучаещия в небето лунен сърп му стигаше.

Гората злокобно мълчеше. Високи, прави като стрели дървесни исполини се редуваха с прегърбени стволове, създавайки привиден природен хаос. Чифтове зелени, жълти очи следяха пътя на бягащия мъж от тъмни ниши и мрачни бърлоги. Зверовете не го нападаха — дори те знаеха къде отива, понесен на босите си нозе подобно горски вятър. Отнякъде избуха бухал, нарушавайки плътната, глуха тишина.

А мъжът тичаше с все сили. Беше млад, висок, добре сложен. Цялото му тяло бе покрито с рани, сякаш лесът искаше кръвна дан, за да го пусне в селенията си — ръцете му бяха в драскотини чак до раменете, прасците му горяха от изгарящите целувки на трънаците. От дясното бедро, където бе пронизан отмъстително от лескова пръчка, течеше кръв. Той не обръщаше внимание на раните си — вече бе почти стигнал. Във въздуха започна да витае леката миризма на тиня.

Сякаш от нищото, пред очите му се материализира колибата. Сгушена между брястовете, подобно на страхлива сестричка между големи братя, в мрака се различаваха очертанията на схлупена къщичка. Намираше се в най-дълбоката част на гората, в самото й сърце, където не хора, а дори и зверове не стъпваха. Бе грубо скована от неравни дъски и възлести стволове, без прозорци. Покривът бе нисък, полегат, обрасъл целия в мъх. През цепнатини на стените се различаваше слабо сияние вътре, като от светлината на свещ.