Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 109

— Отче игумене! — прокънтя гласът му. — Съжалявам, че нахълтвам така, но трябва да дойдете непременно долу.

Игуменът стана и тръгна мълчаливо след натрапника, клатейки глава, а Алтий и Кастус след кратко колебание ги последваха.

— Какво те е разтревожило, братко Аустерие? — навъсено попита игуменът.

Четиримата се намираха в неголямо избено помещение, цялото наблъскано с котли, менци, ведра, канчета, фунии, варели, тръби. Тук се съхраняваше млякото на манастира, тук зрееше сиренето, тук се биеше маслото.

Брат Аустерий, навъсен не по-малко от игумена, отвори капаците на няколко варела с мляко. Отвратителна миризма блъсна монасите в лицата и ги накара да запушат носове.

— Вижте! Сутринта рано-рано го издоиха братята, съвсем прясно беше! И докато отида да се наобядвам, връщам се — вкиснато, сякаш от седмици стои непокрито!

— Отче Аустерие, а ти млякото подвари ли го? — иронично попита Понтифий.

Брадатият монах изскърца със зъби.

— Подварих го, отче игумене, разбира се, че го подварих! Знам какво трябва да се прави с млякото, израсъл съм в мандра! Но дори и да не беше подварено, невъзможно е да се развали за толкова кратко време! Тук има пръст дявола, убеден съм в това!

Като по команда и четиримата се закръстиха.

— Аустерий, не споменавай името му! — изшътка Понтифий.

— Простете ми, отче игумене, просто съм твърде ядосан от случилото се — сведе глава Аустерий.

— Гневът е лош съветник, брате, още повече — смъртен грях! — строго го изгледа игуменът. — Станалото — станало, такава е била волята Божия. Марш всички по килиите! За наказание — пет пъти „Аве Мария“ и десет пъти „Отче наш“!

Монасите побързаха да се махнат от очите на игумена. „Трябва да се направи нещо по въпроса“, мислеше Понтифий, докато затваряше помещението. „Тази врата ще започне да се заключва още днес и достъп ще имам само аз и още максимум един-двама братя. Прекалено сме доверчиви един към друг“.

Игуменът заизкачва стълбите, мислейки и по въпроса с брат Беатус.

* * *

Венефика тихо си тананикаше незнайна детска песничка, докато береше растенията. Вече бе напълнила кошницата с дебели снопчета, грижливо вързани с конец — самакитка, татул, беладона, бучиниш. Оставаше й единствено да намери змийско мляко.

Вещицата се изправи и въздъхна с глас. Цяла сутрин й отне, докато намери всичко нужно за отварата — излезе от колибата си с пукването на зората, а вече преваляше пладне. Бе обиколила сигурно половината гора. Ходилата й вече тръпнеха, а по гърба си усещаше как се стичат капки пот. Дали да не остави за утре… Да! Ето го!

Самотен стрък от растението се гушеше под един габър. Беше малко, но достатъчно за целите на Венефика. Тя ловко го изтръгна из корен, изтръска пръстта и го положи внимателно върху другите растения. Вече можеше спокойно да се прибира вкъщи.

Венефика не спираше да си тананика и да размахва кошницата, сякаш не бе вещица на шест века и половина, а малко момиченце, тръгнало на разходка. Босите й стъпала се носеха ефирно по пътеката, подобно на подети от вятъра листенца, а полите на обсипаната й с цветя роба се замятаха чак до прасците. Тук бе нейният дом, тук бе нейното буйно, зелено царство — в самото сърце на природата, където всичко бе естествено и първично, където се криеше енергията, есенцията на живота. Тук, в този лес, населен с всякакви гадини и зверове.