Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 106
Бранимир Сыбев
Мъжът застана пред ниската вратичка изтерзан, плувнал в кръв и пот, тъмни кичури лепнеха по челото му. Дишаше тежко и шумно като изтощен кон, опрял длани на коленете си, още малко и сърцето му щеше да изхвръкне. Въпреки умората лицето му грееше. Нещо в къщичката се раздвижи — присъствието му бе усетено.
Вратата се отвори с леко скрибуцане и на прага застана около трийсетгодишна жена, облечена в тъмна роба на цветя, държаща свещичка в ръката си. Буйните й черни къдри се виеха по гърба и стигаха до под кръста, а яркият червен цвят на устните изпъкваше дори в мрака. Китките, шията и ушите й бяха обсипани с украшения, направени от кожа, дърво и кости.
— А, ето те и теб — измърка тя и небрежно разтвори робата си. Отдолу беше чисто гола. Закръглените й гърди преминаваха плавно в плосък корем, за да завършат със силно окосмен, хищен пубис. — Знаех си, че ще дойдеш.
Мъжът вече не можеше да се държи на изранените си ходила. Падна на колене в краката й, прегърна я и зарови признателно лице в нейното лоно, изстенвайки от страст.
Жената го галеше по главата с усмивка, притворила в наслада очи.
* * *
Началните стихове на Стабат матер мелодично отекваха в сивата катедрала. Монасите от манастира „Свети Юстиний“, сключили длани в молитва леко се поклащаха настрани в черните си раса, докато пееха химна за страданията на Девата. Последва „Аве Мария“, след нея се зареди поредица от псалми. Светлината нахлуваше в катедралата на дебели снопи през малките прозорчета, а в лъчите й танцуваха прашинки. Игуменът, брат Понтифий призова за внимание, разпервайки ръце над олтара. Всички млъкнаха, след което подеха в един глас „Отче наш“ и с това сутрешната служба приключи.
Монасите се прекръстиха и излязоха от катедралата, след което се запътиха към трапезарията — вече бе пладне. Игуменът благослови храната, след което всички насядаха по дългите маси, а послушниците пъргаво започнаха да носят дъхавите погачи и горещата бобена яхния.
Един от иноците — рус и слабоват, с голобрадо лице, разсеяно мачкаше хляба, правейки го на топчета. Накрая не издържа и тихо заговори съседа си, лапащ шумно от фасула:
— Притеснявам се, брат Кастус.
— Ъ? — изсумтя монахът до него и вдигна глава от паницата си. Русият повтори:
— Притеснявам се за нашия брат Беатус. Изглежда ми доста променен напоследък.
Кастус изтри уста с ръкав и подпря юмрук на коляното си.
— Какво те тревожи, брате Алтие? — попита той със зле прикрита досада.
— Забеляза ли, че днес отново го нямаше на утринната служба?
Кастус набърчи ниското си чело.
— Ммм, май да, нямаше го.
— Напоследък отсъства все повече и по-често — редеше с превзет глас Алтий, правейки хлебни човечета с дългите си, изящни пръсти. — Закъснява или изобщо не идва на службите, зарязал е задълженията си, дори имам чувството, че сякаш през по-голямата част от времето го няма в манастира…
