Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 108
Бранимир Сыбев
Беатус леко, но решително му натисна раменете и го върна обратно на леглото.
— Защо не ми разрешаваш! — възнегодува Хумилий. — От толкова време живеем заедно, а ти все още се дърпаш! Не съм малък, наесен правя деветнайсет, наясно съм със себе си и какво искам! Всички други го правят с послушниците си, дори помежду си, знаеш го много добре…
— Аз не съм всички, Хумилий — твърдо го прекъсна Беатус. — И не съм като останалите.
Монахът си сложи чиста препаска, нахлузи расото и измъкна една кърпа от скрина.
— Отивам да си измия краката. Някой да е питал за мен?
— Не, никой. Отново не забелязаха липсата ти — нацупи се Хумилий. — Поне да ми казваше къде отиваш, малко ли рискувам, като те покривам…
Беатус игнорира мърморенето на послушника и излезе от килията. Внезапно Хумилий се надигна:
— Беатус, чакай, брат Алтий ме питаше…
Ала нямаше кой да го чуе. Послушникът махна раздразнено и се тръшна отчаян на леглото, раздиран от несподелена страст. Вече нямаше как да заспи — бе прекалено възбуден. Хумилий реши да потърси помощ свише. Стана, коленичи пред разпятието и тихо зареди молитва:
Ала кръвта не можеше да отмие огъня във вените му.
* * *
— А, ето ви и вас. Може би ще бъдете така добри да споделите какво толкова си говорихте по време на обяд.
Алтий и Кастус се спогледаха, после наведоха виновно глави. Игуменът Понтифий беше достолепен възрастен мъж с обилно благоутробие и плешиво теме. В момента седеше на малката маса в килията си и нервно въртеше перо за писане из дланите си, без да забелязва, че ги цапа с мастило. Пронизващият му като меч поглед се стрелкаше ту към единия, ту към другия монах, изправени пред него като наказани ученици.
Кабинетът на Понтифий бе обзаведен семпло, ала със стил. Всеки възможен квадратен сантиметър от стените бе изпълнен с дървени лавици, които бяха отрупани с всевъзможни книги. Томовете бяха грижливо подвързани с кожа или дърво, някои от тях — с желязо. Три раменният свещник на масичката в средата на стаята, където седеше главата на манастира, грееше с топла, златиста светлина.
Накрая игуменът не издържа и въздъхна.
— Е хайде, братя, нямаме цял ден на разположение, има да се върши работа. Изплюйте камъчето. Какво ви вълнуваше така преди, та не можеше да изчака да се нахраните?
— Ние, ъъъ, такова, притесняваме се за брат Беатус, отче игумене — смотолеви Кастус.
— За Беатус? — смръщи се Понтифий. — Какво за него?
— Ами няма го, отче игумене — събра кураж Алтий. — Все по-рядко присъства на службите, не го виждаме из манастира, камо ли да изпълнява задълженията си. Подозираме, че често напуска обителта на Свети Юстиний, и то нощем.
Веждите на игумена подскочиха на челото му.
— Как? Та това е забранено! Наказуемо! Имате ли доказателства?
— Преки — не — призна Алтий. — Но можем да разпитаме някои от братята, дори знаем кои точно. Естествено, с ваше позволение, отче игумене…
Понтифий не успя да отговори, понеже вратата на килията се отвори шумно и безцеремонно. Тримата монаси изненадано се втренчиха в своя събрат на прага — висок и едър, с голяма рижава брада.
