Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 3

Това можех да го разбера.

Тя вдигна поглед към мен, очите й се бяха просълзили от тъга.

— Може би трябваше да го послушам.

Сложих ръка около слабите й рамене.

— Много съжалявам, лельо Лил.

— Знам, тиквичке. — Потупа ме по бузата, ръката й беше студена от липсата на плът и кръв. Тя се усмихна с онази нейна крива усмивка и изведнъж се зачудих дали не беше ударила повечко. — Помня деня, в който се роди.

Отново примигах от изненада.

— Наистина ли? Била си там?

— Бях. Много съжалявам за майка ти.

Остро пробождане от съжаление се стрелна през мен. Не го очаквах и ми отне момент, за да се възстановя.

— А-аз също съжалявам. — Споменът за майка ми, която умира точно след раждането ми, не беше от любимите ми. И го помнех толкова ясно, толкова точно. В момента, в който се отдели от физическото си тяло, изпляскване като от гумен ластик рикошира през тялото ми и вече знаех, че връзката помежду ни беше прекъсната. Обичах я дори тогава.

— Ти беше толкова специална — каза леля Лил, клатейки глава при спомена. — Но сега, след като знаеш, че съм покойница, трябва да те попитам, защо, да му се не знае, си толкова ярка?

Гадост. Не можех да й кажа истината, че бях жътвар на души и светлината вървеше с работата. Тя мислеше, че бях специална, а не мрачна. Само дето звучеше толкова зле, когато го кажех на глас. Реших да се измъкна.

— Ами, това е дълга история, лельо Лил, но ако искаш, може да минеш през мен. Може да преминеш от другата страна и да бъдеш със семейството си. — Наведох глава, надявайки се да не приеме офертата ми. Харесваше ми да се върти наоколо, колкото и егоистична да ме правеше това.

— Майтапиш ли се? — Тя се плесна по коляното. — И да пропусна всички гадости, в които се забъркваш? Никога. — След притеснително кикотене, което ми напомни за последния филм на ужасите, който гледах, тя се обърна обратно към телевизора. — Сега, какво им е толкова готиното на тези съдове за готвене?

Наместих се до нея и гледахме цял комплект тигани, които можеха да понесат всякакъв тормоз, включително търкаляни по незалепващото дъно камъни, но след като хората принципно не готвеха камъни, не бях сигурна каква беше целта. И все пак тиганите бяха хубави. И можех да плащам разсрочено на ниски вноски. Тотално се нуждаех от тях.

Бях на телефона с оператор на име Хърман, когато влезе Куки. Често го правеше. Влизаше. Сякаш мястото беше нейно. Разбира се, аз бях в нейния апартамент. Моят беше в безпорядък и депресиращ, затова прибягнах до това да се мотая в нейния.

Куки беше едра жена с черна коса, която стърчеше във всяка посока и пълна липса на моден вкус, ако жълтият ансамбъл, който носеше, бе някаква индикация. Освен това беше най-добрата ми приятелка и рецепционистка, когато имахме работа.

Махнах й, след което заговорих в телефона.

— Отхвърлена? Какво имате предвид с „отхвърлена“? Имам поне още дванадесет долара в това сладурче, а казахте, че мога да правя ниски парични вноски.

Куки се наведе през дивана, грабна телефона и натисна копчето за прекратяване на разговора, докато напълно игнорираше възмутеното изражение, което й отправях.