Читать «Черният отряд» онлайн - страница 62

— Масата навън, момчета.

— И ти да се включиш! — изписка Гоблин. — Да не мислиш, че ще се измъкнеш от тази работа? — и махна на Брестака. — Старият сакатко винаги има извинение.

— Той е прав, Едноок! — възрази чернокожият магьосник.

— Я си докарай задника насам! — изръмжа Брестака.

Едноокия стрелна Гоблин с отровен поглед.

— Ще си платиш някой ден, главчо. Проклятие за импотентност. Как ти звучи?

Приятелчето му не се впечатли.

— Бих ти наложил проклятие за глупост, ако бях способен да подобрявам делата на Природата.

— Абе, свалете проклетата маса! — озъби се Брестака.

— Нервен ли си? — попитах.

Той никога не се дразни от пререканията им. Приема заплахите като част от забавлението.

— Аха. Ти и Гарвана се качвайте и бутайте!

Масата беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Наложи се всички да се напънем, за да я свалим от каруцата. Престорените пъшкания и ругатни на Едноокия ни насърчаваха. Попитах го как са я качили.

— Сглобихме я вътре, глупчо — отвърна той, после се разврещя с претенции да местим масата ту на сантиметър насам, ту на сантиметър натам.

— Така я оставете — намеси се Ловеца на души. — Нямаме време за това…

Недоволството му оказа умиротворителен ефект. Нито Гоблин, нито Едноокия казаха и дума повече. Плъзнахме камъка върху плота. Отстъпих и избърсах лицето си. Бях подгизнал от пот. Посред зима! От камъка сякаш лъхаше горещина.

— Торбите — нареди Ловеца на души.

Гласът му прозвуча като на жена, която нямах нищо против да срещна.

Грабнах едната торба и изпъшках. Беше тежка.

— Хей! Това са пари!

Едноокия се изкиска. Стоварих торбата върху купчината под масата. Цяло проклето съкровище. Никога не бях виждал толкова пари на едно място.

— Режете торбите — нареди Ловеца на души. — По-бързо!

Гарвана разцепи с ножа си. Съкровището се посипа по паважа. Зяпнахме с изгарящи от алчност сърца.

Ловеца на души хвана Едноокия за рамото и стисна ръката на Гоблин. И двамата магьосници сякаш се свиха. Обърнаха се към масата. Покорения каза:

— Махнете каруцата!

Все още не бях прочел безсмъртното съобщение, гравирано в камъка. Метнах едно око.

„И НЕКА ОНЯ, ЩО ИСКА ТОВА БОГАТСТВО, ДА СЛОЖИ ГЛАВАТА НА БУНТОВНИКА ГРАПАТА В ТОЗ КАМЕНЕН ТРОН!“

А! Аха! Нищо скрито-покрито. Право в десетката. Простичко. Точно в наш стил. Ха!

Отстъпих и се опитах да оценя размера на инвестицията на Ловеца на души. Сред хълмовете от сребро забелязах и злато. От едната торба кървяха нешлифовани скъпоценни камъни.

— Космите — напомни Ловеца на души.

Едноокия Извади кичурчето. Ловеца го залепи на стените на вдлъбнатината с размер на глава. Дръпна се назад и пак хвана ръцете на двамата ни магьосници. Тримата сътвориха магия.

Златно сияние обгърна съкровището, масата и плочата.

Оттук насетне нашият архивраг беше жив труп. Половината свят щеше да се опита да прибере богатството. Беше твърде голямо, за да му устоиш. Собствените му хора щяха да се обърнат срещу него.

Виждах само един минимален шанс за Грапата. Можеше да открадне съкровището сам. Трудна работа. Никой бунтовнически пророк не можеше да надмине в магиите някой от Покорените… А в момента именно такъв приключваше с налагането на заклинанието.