Читать «Черният отряд» онлайн - страница 46

— Добре, Знахар. Какво, по дяволите, му става?

— Не знам. Припадъчна болест?

— Я му дай от собствената му супа — предложи някой. — Ще му дойде добре!

Връчиха ни тенекиена чаша. Изляхме съдържанието й в устата на Едноокия. Окото му се отвори.

— Какво правите? Да ме отровите ли искате? Пфу! Какво е това? Варена пикня?

— Твоята супа — обясних му.

— Какво стана? — намеси се Брестака — Едноокия плю. Сграбчи най-близкия винен мях, гаврътна яка глътка, изжабурка се, пак плю.

— Ловеца на души стана. Ето това, у уф! Сега търся Гоблин! Сърцето ми започна да прескача всеки трети удар. Гнездо стършели забръмчаха в червата ми. Първо Хромия, после и Ловеца на души.

— Е, какво иска пък този изрод? — припря го Брестака. И той беше нервен. Обикновено не е нетърпелив.

— Иска да знае какво става, по дяволите. Чул, че Хромия вдига гюрултия. Проверил при Гоблин. И Гоблин му казал, че сме тръгнали насам. Тъй че се намъкна в моята глава.

— И се смая от празното пространство?!… Значи сега знае всичко, което знаеш и ти, а?

— Да-а…

Очевидно, идеята не допадаше на Едноокия. Брестака изчака няколко секунди.

— Какво „е“? — Едноокия прикри усмивката си, като вдигна винения мях.

— Проклятие! Какво ти каза? Черното джудже се изкиска.

— Одобрява действията ни, намира обаче, че изтънчеността ни е като на атакуващ бик. Тъй че ще получим малко помощ.

— Що за помощ? — гласът на Брестака издаде разбирането му, че положението е излязло извън контрол и недоумението му кога точно се е случило.

— Праща някого.

Сержантът се отпусна. Аз също. Всичко е наред, след като страшилището няма да е наблизо.

— И кога ще се появи? — почудих се на глас.

— Може и да е по-скоро, отколкото ще ни хареса — промърмори Брестака. — Я остави виното, Едноок! Още трябва да наблюдаваш Зуад.

Едноокия замърмори. Беше изпаднал в обичайния полутранс, което означаваше, че оглежда място, където не се намира. Дълго отсъства.

— Е? — изръмжа Брестака, когато магьосникът се окопити.

Продължаваше да се озърта, сякаш очакваше Ловеца на души да изникне от небитието.

— Карай по-леко. Пъхнали са го в тайно подземие на около два километра на изток оттук.

Брестака стана неспокоен като малко дете, което всеки момент ще се напишка.

— Какво ти става пък на теб? — разтревожих се аз.

— Имам лошо предчувствие. Само лошо ужасно предчувствие, Знахар! — шарещият му поглед замръзна. Очите му се разшириха. — И бях прав! О, проклятие, прав бях!

Беше висок колкото къща и наполовина широк. Беше облечен в дрипави червени дрехи избелели от годините и проядени от молци. Появи се на улицата с тромава походка — ту по-бърза, ту по-бавна. Рошавата му сива коса се сплъстяваше като шлем около главата му. Лицето му беше невидимо под гъстата брада, която приличаше на къпинак, окичен с боклуци. В бледата: си, изпъстрена със старчески петна ръка стискаше жезъл — сам по себе си предмет на изкуството, осквернен от допира на носителя си. Представляваше невероятно издължено женско тяло със съвършени пропорции.