Читать «Черният отряд» онлайн - страница 2

Той се ухили немощно. Лицето му беше пребледняло. Главата му приличаше на излъскано щраусово яйце, откъдето идваше и прякорът му.

— Боли ме корем, Знахар… Зле ми е. Наистина!

Проверих графика за дежурствата и разписанието за задълженията на стражите. Не видях нищо, от което да иска да се измъкне.

— Хм… — сложих професионалната си маска, сигурен в диагнозата. Кожата му беше хладна и влажна въпреки жегата. — Напоследък ял ли си нещо, което не си взел от продоволствения склад?

На главата му кацна муха и запълзя наперено като победител. Той не я забеляза.

— Да, три-четири пъти.

— Хм — забърках противна, прилична на мляко отвара. — Изпий я. До дъно!

При първата глътка цялото му лице се сбръчка.

— Виж, Знахар, аз…

Ароматът на цяра ми погнуси дори мен.

— Пий, приятелю. Двамина умряха, преди да открия този лек. След това Пандиза го глътна и оцеля.

За което се носеха слухове. Той пресуши чашата.

Мислиш, че е отрова? Че проклетниците от Синия клан са ми дали нещо?

— Успокой се. Ще се оправиш. Дааа… Така поне изглежда — беше се наложило да разпоря Белоокия и Дивия Брус, за да науча истината. Отровата беше почти неразличима — Иди полегни ей-там, да те лъхне бризът — ако проклетият кучи син изобщо задуха. И не мърдай. Дай възможност на цяра да подейства — настаних го на походното легло и попитах: — Какво яде навън?

Взех писалка и диаграмата, закачена с гвоздей на дъската. Бях постъпил същия начин и с Пандиза, и с Дивия Брус — преди да умре — и бях накарал взводния сержант на Белоокия да проследи действията му. Бях сигурен, че са приели отровата в един от няколкото близки до Бастиона вертепа, които гарнизонът често посещаваше. Сведенията на Къдравия обединиха всички нишки.

— Бинго! — възкликнах. — Сега пипнахме копелетата!

— Кои са?

Къдравия беше готов да хукне да се саморазправя.

— Ти мирувай! Ще отида при Капитана.

Потупах го по рамото и надникнах в съседната стая. Тази сутрин само Къдравия беше записан за преглед.

Избрах обиколния маршрут покрай Треджанската стена, извисяваща се над пристанището на Берил. На половината път спрях и зареях поглед на север, отвъд вълнолома, фара и Крепостния остров към Морето на страданията. Разноцветни триъгълни платна шареха мръсната сиво-кафява вода, докато крайбрежните лодки се носеха из лабиринта от канали, които свързваха Градовете на скъпоценните камъни. Въздухът беше неподвижен и тежък. Мараня скриваше хоризонта. Въздушно течение обаче къдреше водната повърхност. Около Острова винаги повяваше бриз, но той избягваше крайбрежието, като че ли се страхуваше от проказа. Кръжащите наблизо чайки бяха толкова унили и апатични, каквито денят обещаваше да направи и хората.

Още едно лято в служба на запотения и нечистоплътен Синдик на Берил. Без да чуем и едно „благодаря“, задето осигурявахме защитата му от неговите политическите съперници и недисциплинираните му местни военни части. Още едно лято, в което си скъсвахме задниците за награда, каквато бе получил Къдравия. Заплащането беше добро, но не удовлетворяваше душата. Предшествениците ни сигурно се обръщаха в гроба, виждайки какво е останало от Отряда.