Читать «Черният отряд» онлайн - страница 19

Кой знае как Гоблин и Мълчаливия успяха да успокоят Едноокия достатъчно, че да ми е от полза. Може и да го бяха омагьосали. Работеше в транс, криво-ляво запазил съзнание.

При първа възможност хвърлих око към Тъпана. Все още беше жив и стискаше малкия си барабан. Проклятие! Такава безподобна упоритост заслужава награда. Но как? Опитът ми просто не стигаше за подобен подвиг.

— Хей! — викна Фитила. — Капитане!

Вдигнах глава. Той почукваше по капака на един саркофаг с меча си.

Само че в саркофага нямаше труп. Оказа се каменна каса за скъпоценности от вида, който богаташите в Берил обожават. Предположих, че тази тежи поне двеста килограма, отвън беше пищно гравирана. По-голямата част от украсата обаче бе разрушена. Издраскана от нокти?

Брестака разби ключалката и вдигна капака. Хвърлих едно око към проснатия сред злато и скъпоценности мъж, обвил главата си с ръце, разтреперан. Брестака и Капитана се спогледаха мрачно.

Пристигането на Лейтенанта ме разсея. Той беше останал долу, докато започнал да се притеснява, че нищо не се случва. Форвалака не се беше появила.

— Претърсете кулата! — нареди му Капитана. — Сигурно е тръгнала нагоре.

Над нас имаше още няколко етажа.

Когато пак погледнах към сандъка, той бе затворен. Нашият господар не се виждаше никъде, Фитила седеше на капака и чистеше ноктите си с кинжал. Поместих очи към Капитана и Брестака. Стори ми се, че се държаха малко странно.

Те не биха довършили задачата на форвалака, нали? Не. Капитана нямаше да предаде идеалите на Отряда по този начин. Или щеше?

Не попитах.

Претърсването на кулата откри само кървава диря, която водеше до горната кула, където форвалака се бе скрила да събере сили. Макар и тежко ранена, бе успяла да се спусне по външната стена на кулата и да избяга.

Някой предложи да я проследим. Капитана отвърна твърдо:

— Напускаме Берил. Договорът ни изтече. Трябва да се измъкнем, преди градът да се обърне срещу нас.

И прати Фитила и Брестака да държат под око местния гарнизон. Останалите изнесоха ранените от Хартиената кула.

За няколко минути останах без надзор. Изкушението беше голямо, но устоях. Не исках да знам истината.

Шекера се върна, след като цялата дандания бе свършила и съобщи, че легатът бил на кея и войниците му вече дебаркирали.

Хората товареха и събираха багажа, някои мърмореха за събитията в Хартиената кула, други се зъбеха, че се налага да заминем. Спираш да се движиш и незабавно пускаш корени. Свиваш гнездо. Намираш си жена. После неизбежното идва и си принуден да изоставиш всичко. Атмосферата в казармите ни тежеше от болка.

Бях на портата, когато дойдоха северняците. Помогнах да завъртят шпила, с който се вдигаше желязната решетка. Не преливах от гордост. Без моето одобрение може би нямаше да предадем Синдика.

Легатът се настани в Бастиона. Братството започна евакуацията си. Преваляше третият час след полунощ и улиците бяха пусти.

На две — трети от пътя към Портите на зората, Капитана нареди да спрем. Сержантите събраха всички боеспособни. Останалите продължиха с каруците.

Нашият Капитан ни поведе на север по Булеварда на Старата империя, където императорите на Берил бяха изобразили за вечни времена своите ликове и победите си. Много от паметниците са странни и възпяват такива дреболии като любими коне, гладиатори или любовници и от двата пола. Още когато стигнахме Боклучената порта, ме обзе лошо предчувствие, което прерасна в подозрение, а то от своя страна разцъфна в мрачна увереност, щом навлязохме в тренировъчния двор. Край Боклучената порта няма друго, освен Разклонените казарми.