Читать «Черният отряд» онлайн - страница 17

Капитана кимна безмълвно.

Клането оказва подобно въздействие — притъпява страха. Повечето братя решиха, че чудовището трябва да бъде унищожено на всяка цена.

Над главите ни отекна писък. Звучеше като покана, запратена към нас — предизвикателство да дръзнем да я приемем. Мъже с каменни лица се заизкачваха по стълбите. Въздухът припукваше, докато заклинанието се носеше пред тях. Тъпана и Едноокия надвиха ужаса си. Ловът на смъртта наистина започваше.

Лешояд прогони орела, гнездящ, на Хартиената кула. Лошо знамение. Не таях надежда за господаря ни.

Първите пет етажа останаха зад гърба ни. Преминаването на форвалака през всеки от тях беше кърваво очебийно.

Тъпана протегна напред ръка. Звярът беше наблизо. Алебардистите приклекнаха в готовност. Арбалетчиците взеха сенките на прицел. Тъпана изчака малко. Четиримата магьосници стояха напрегнати, вслушани в нещо, което останалите можехме само да гадаем. Накрая той промълви:

— То ни чака. Внимавайте! Цената и на най-малката грешка е смърт!

Въпросът, който изскочи от устата ми, беше тъп, пък и ужасно закъснял. Отговорът нямаше никакво значение.

— Не трябваше ли да вземем сребърни оръжия? Стрели и ножове?

Тъпана ме погледна с недоумение.

— В родния ми край селяните твърдят, че върколаците се убиват със сребро — обясних.

— Глупости! Умират както всички останали живи твари. Само дето трябва да си по-бърз и да удряш по-силно, защото имаш право само на един-единствен удар.

С всяко негово разкритие ужасът от съществото се стопяваше. Заприличваше на хайка за мечка стръвница. За какво беше цялата дандания? В съзнанието ми обаче изплуваха помещенията на слугите.

— Само не мърдайте! — нареди Тъпана. — И пазете тишина! Ще опитаме да го обездвижим.

Четиримата мага събраха глави. След малко ни махнаха да продължим нагоре.

Скупчихме се плътно на площадката — човешки таралеж зад стоманени игли. Магьосниците подсилиха заклинанието си. От сенките пред нас се разнесе гневен рев. Въздухът помръдна. Издрънчаха арбалети. Още един рев, почти подигравателен. Магьосниците отново сведоха глави един към друг. Лейтенанта разполагаше хората си по стълбището, откъдето форвалака трябваше да мине, за да избяга.

Напредвахме в мрака, напрежението растеше. Труповете и локвите кръв превръщаха всяка крачка в изпитание. Хората припряно запечатваха вратите. Бавно прекосихме цяло крило с кабинети. Двукратно арбалетчиците пускаха стрели по някакво движение. Форвалака наддаде вой на по-малко от двайсет крачки пред нас. Тъпана въздъхна прозвуча като стенание.

— Хванахме я — каза, имайки предвид, че заклинанието я е достигнало.

Двайсет крачки. Точно до нас. Не виждах нищо… Нещо мръдна. Свистене на стрели. Човешки вик…

— Проклятие! — изруга Капитана. — Горе има оцелели!

Над алебардите прелетя нещо черно като сърцето на нощта и светкавично като сърдечен удар. Успях да си помисля само бързо преди то да се приземи сред нас. Хората се разбягаха, крещяха, блъскаха се. Чудовището ревеше и ръмжеше, размахваше нокти и щракаше с челюсти по-бързо, отколкото човешкото око можеше да го проследи. Стори ми се, че веднъж рязнах хълбока на мрака, преди ответният удар да ме отхвърли на десетина крачки.