Читать «Черният отряд» онлайн - страница 20

Капитана не издаде конкретни заповеди. Когато стигнахме целта си, вече всички знаеха какво се мъти.

Градските кохорти бяха разпасани както винаги. Междинната врата зееше отворена и единственият страж дремеше. Проникнахме в казармата без съпротива. Капитана започна да разпределя задачите.

В Разклонените казарми бяха разквартирувани близо шест хиляди души. Техните офицери бяха възстановили донякъде дисциплината, като ги бяха задължили да върнат снаряжението си в оръжейните. Традицията в Берил гласи, че капитаните поверяват оръжие на хората си само в навечерието на битка.

Три взвода щурмуваха спалните помещения, като убиваха спящите право в леглата им. Последният взвод блокира задната част на двора.

Слънцето изгря, преди Капитана да изпита удовлетворение. Тогава се изтеглихме и забързахме след товарния си керван. В редиците ни нямаше човек, който да не е попълнил бройката си.

Не ни преследваха, разбира се. Никой не обсади лагера, който вдигнахме на Скалата на терзанията. Първопричината за случилото се зад Боклучената порта, както и за да разтоварим трупания с години гняв.

Заедно с Брестака стояхме в края на скалния нос и наблюдавахме как следобедното слънце танцува по периферията на буря, разразила се в открито море. Неотдавна вихърът профуча недалеч от Скалата на терзанията и окъпа лагера ни със студена вълна, и после бързо отстъпи назад към водата. Беше прекрасно, макар и не съвсем живописно.

Брестака напоследък се цупеше непрекъснато.

— Гризе ли те нещо? — попитах го.

Ураганът забули слънцето и морето придоби оттенък на ръждясало желязо. Почудих се дали прохладата е обгърнала и Берил.

— Познай от три пъти, Знахар.

— Не е трудно — Хартиената кула, Разклонените казарми, позорното пристъпване на договорените отношения… — и смених темата с въпрос: — Как мислиш, е на север, отвъд морето?

— Смяташ ли, че черният вещер ще се появи? — усъмни се той.

— Ще дойде, Брестак. Просто има проблеми, докато накара кукличките да играят по неговата свирка — като всеки, който се опита да опитоми откачен град.

— Хм… — и сержантът възкликна. — Я виж там!

Стадо китове се гмуркаха край скалите — естествено продължение на носа. Постарах се да сдържа възхищението си, но не успях. Прекрасен бе танцът на морските рожби в стоманеносивите вълни.

Седнахме, обърнали гръб на фара. Сякаш наблюдавахме свят, недокоснат от човешка ръка.

Понякога подозирам, че наистина ще е по-добре, ако не съществуваме.

— Приближава кораб — отбеляза Брестака.

Видях го чак когато платното му пламна на следобедното слънце превърна се в поръбен със злато оранжев триъгълник, който се люлееше и се клатеше в ритъма на вълните.