Читать «Черният отряд» онлайн - страница 16

Поредният писък.

— Хартиената кула сигурно прилича на скотобойна — промърморих. — Звярът избива всичко по пътя си.

За миг помислих, че дори Мълчаливия ще започне да протестира.

Капитанът намести въоръжението си.

— Фитил, събери хората. Затвори всички изходи от Хартиената кула. Брестак, вземи неколцина добри алебардисти и арбалетчици. Стрелите да са отровени.

Изтекоха двайсет минути. Изгубих сметката на писъците. Изгубих сметката на всичко, освен нарастващото безпокойство защо форвалака нападна Бастиона. Защо бе толкова настоятелна в лова си? Отдавна трябваше да е задоволила глада си.

Онзи пратеник намекна, че има работа за нас. Каква? Тази ли? Защо да се забъркваме с човек, който може да предизвика подобни събития?

И четиримата магьосници съвместно издигнаха заклинание, което ни предшестваше с припукване. Във въздуха прескачаха сини искри. Алебардистите ни следваха. Арбалетчиците завършваха шествието. В ариергард вървяха още дузина братя.

Спад, на напрежението. Преддверието на Хартиената кула изглеждаше абсолютно нормално.

— Горе е — осведоми ни Едноокия.

Капитана се обърна назад и нареди:

— Фитил, вкарай хората си вътре!

Възнамеряваше да напредваме от помещение в помещение, като запечатваме изходите, с изключение на един — за отстъпление. Едноокия и Тъпана не одобриха плана му. Заявиха, че форвалака са по-опасни, притиснати в ъгъла. Наоколо цареше подозрителна тишина. От няколко минути не се чуваха писъци.

Намерихме първата жертва в подножието на стълбите, водещи към вътрешността на Кулата.

— От нашите е! — изсъсках аз.

Синдика винаги се обграждаше с поне един взвод от Отряда. Никога не бях влизал в Хартиената кула и попитах:

— Спалнята горе ли е?

Капитана кимна и изброи:

— Кухненско отделение, складове, два етажа слугински стаи, след това семейни помещения, после покоите на самия Синдик. Библиотеката и кабинетите са на върха. Ще видим зор, докато го докопаме.

Огледах трупа.

— Не е като онези в гробницата. Тъпан. Кръвта не е изсмукана, не липсват органи. Защо?

Нито той, нито Едноокия ме удостоиха с отговор.

Капитана впери очи в надвисналите над нас сенки.

— Трудното тепърва започва. Алебардистите, по едно стъпало наведнъж! Дръжте върховете надолу! Арбалетчиците, на четири-пет крачки отзад! Стреляйте по всичко, което мръдне! Всички с извадени мечове. Еднооки, подкарай това заклинание напред.

Припукване, Стъпало, стъпало, тишина. Смрад на страх. Щранг. Един от нашите по случайност стреля с арбалета. Капитана се изхрачи и изригна като вулкан с лош нрав.

Нямаше неочаквани находки, нито дебнещ в сенките враг.

Етажите на прислугата. Кръв, оплискала стените. Тела и късове плът, пръснати между натрошени и разбити мебели. Членовете на Отряда имат каменни сърца, но дори и техните се свиха. Включително и моето, а аз като лечител виждам най-лошите дарове на бойното поле.

С нетърпящ възражение тон Лейтенанта отбеляза:

— Капитане, ще докарам и останалите от Отряда. Тази гад няма да се измъкне…