Читать «Черният отряд» онлайн - страница 165

Пропаднахме. Едва не изгубих малкото, което беше останало в стомаха ми. Носехме се надолу към долина, по-дълбока от повечето в района, макар че хълмовете и от двете ни страни се издигаха на не повече от шейсет-седемдесет метра. Господарката забави спускането ни.

— Стрела! — нареди ми тя. Бях забравил да приготвя нова.

Километър-два летяхме по продължение на долината, после се издигнахме по склона и накрая се озовахме до седиментна скална тераса. Там увиснахме, като почти докосвахме камъка. Вятърът бе остър и студен. Ръцете ми се вкочаниха. Бяхме много далеч от Кулата. В тази област зимата вече предявяваше правата си. Разтреперих се като лист.

Единственото предупреждение бе тихото:

— Дръж се!

Килимът се стрелна напред. На четиристотин метра пред нас забелязах силует, прилепен плътно към гърба на препускащ кон. Господарката снижи височината, докато се понесохме по петите му на две стъпки над земята.

Ловеца ни забеляза. Вдигна ръка в предупредителен жест. Пуснах стрелата.

Килимът ме отхвърли назад, когато Господарката го изтегли нагоре, опитвайки се да прелети над коня и ездачката. Не го вдигна достатъчно. От удара килимът се усука. Рамката изпука и се счупи. Завъртяхме се. Отчаяно се държах, докато небето и земята се въртяха около мен. Следващият сблъсък беше със земята. Дълго се търкаляхме. Опомних се.

Веднага скочих на крака и с треперещи ръце сложих нова стрела на тетивата. Конят на Ловеца бе паднал със счупен крак. Ловеца стоеше до него, с ръце на коленете, замръзнал. Сребърното острие на стрела стърчеше от корема й и сочеше право към мен.

Пуснах следващата стрела. И още една. И още една, като си спомних ужасяващата жизненост, с която ни беше смаял Хромия в Гората на облака, след като Гарвана го бе набучил със стрелата, носеща властта на истинското му име. Все още уплашен, извадих меча си, щом и последната стрела попадна в целта. Хвърлих се към Ловеца, вдигнах високо острието, завъртях го в зловещ удар с две ръце. Беше най-страховитият, яростен удар, който някога съм нанасял. Главата на Покорения се търкулна встрани. Забралото на шлема се отвори. Към мен с обвинителен поглед се взря женско лице. Жената и Господарката си приличаха като две капки вода.

Очите на Ловеца се фокусираха върху мен. Устните й се опитаха да изрекат думи. Стоях там вцепенен, чудех се какво ли, по дяволите, означава всичко това. Животът напусна Покорената, преди да отгатна съобщението, което се мъчеше да ми предаде.

Щях да се връщам към този миг хиляди пъти и да се опитвам да разгадая промълвените от умиращата слова.

Господарката припълзя до мен. Влачеше единия си крак. Навикът ме задължи да се обърна, да коленича…