Читать «Черният отряд» онлайн - страница 164

Страхът ми се усилваше, докато се плъзгах между дърветата — бавно и безмълвно. Ловеца бе изиграл всички, и то много по-хитро, отколкото дори Господарката бе очаквала. Какво следваше тогава? Посегателствата върху живота ми бяха толкова много… Може би това беше моментът да сложи край на евентуалната заплаха. Която представлявах?

Обаче не се случи нищо. Само дето се натъкнах на труп втората, свалих черния шлем и открих под него лицето на прекрасен младеж. Страх, гняв и разочарование ме обляха едновременно. Ритнах тялото. Голямо чудо, да си изливам гнева върху мъртво месо!

Облекчението ми не продължи дълго. Започнах да оглеждам лагера, където бяха дебнали двойниците. Бяха прекарали там доста време и се бяха подготвили за по-продължителен престой. Имаше запаси поне за месец.

Голям вързоп привлече вниманието ми срязах въжетата, с които бе опакован и го отворих. Документи. Балата тежеше поне четирийсет килограма. Обзе ме любопитство.

Огледах се трескаво, не видях нищо заплашително и порових малко по-навътре. И незабавно осъзнах какво държа в ръце. Това бяха част от документите, изкопани от нас в Гората на облака.

Какво правеха тук? Мислех, че Ловеца ги е предал на Господарката. Еха! Заговори и контразаговори. Може би беше дал само някои. И вероятно бе задържал другите, за които е преценил, че ще са му от полза в бъдеще. Явно сме били толкова близо по петите му, че не е имал време да ги прибере…

А имаше вероятност да се върне. Отново се изплаших и пак се огледах.

Нищо не помръдваше.

Къде беше той?

Тя, напомних си. Ловеца беше една от жените сред Покорените.

Потърсих доказателства за заминаването й и бързо открих следи от стъпки, които водеха навътре в гората. На няколко крачки зад лагера дирята ме изведе на тясна пътека. Приведох се, огледах горския масив и златистите мушици, които се носеха в светлинните остриета на лъчите. Заставих се да продължа.

Ела, призова ме глас в съзнанието ми. Ела.

Господарката. Закрачих обратно с облекчението, че не се налага да тръгна по пътеката.

— Мъж беше — казах, когато се приближих до Господарката.

— И аз така предположих — тя управляваше килимчето с длан, на половин метър над земята. — Качвай се!

Преглътнах, но се подчиних на заповедта. Упражнението беше като прекачване в лодка от дълбока вода. Изложих се два пъти. Тя ме последва. Казах й:

— Той — тя — е на коня. Поела е по пътека през гората.

— В каква посока?

— На юг.

Килимът се издигна плавно. Мъртвите коне се смалиха под нас. Понесохме се над дърветата. Имах чувството, че снощи съм изпил няколко галона вино — стомахът ми се бунтуваше по същия начин.

Господарката изруга тихо под нос. Най-сетне, с по-силен глас, заяви:

— Тази кучка! Опитва се да прекара всички ни. Включително и моя съпруг!

Премълчах. Двоумях се дали да спомена за документите. Тя щеше да се заинтересува. Но аз също се интересувах. Ако си отворех устата сега, никога нямаше да ми се отдаде възможност да ги прегледам.

— Обзалагам се, че точно това прави. Отървала се е от другите Покорени, Като се е преструвала, че участва в заговора. После е трябвало да премахне само мен. Тогава просто щеше да остави Властелина в земята. Можеше да се справи с всичко и отгоре на това да го държи под контрол. Няма как той да се измъкне без чужда помощ… — тя не говореше на мен, а мислеше на глас. — И аз пропуснах да видя доказателствата. Или ги пренебрегвах. А те са били пред очите ми през цялото време. Проклета кучка! Ще я изгоря жива!