Читать «Черният отряд» онлайн - страница 163

Господарката скочи от жребеца си. Последвах я, без да се замисля. Когато стъпих на краката си, нейният кон вече агонизираше, а моят беше мъртъв — все още изправен, но съвсем вкочанен. На шиите и на двамата имаше изгорени участъци с размера на юмрук.

Господарката посочи с ръка и тръгна напред. Приведен, със стрела на тетивата, аз се плъзнах след нея. Вървях предпазливо, безшумно, мушках се между храстите като лисица.

Тя спря, приведе се и посочи. Погледнах по протежение на ръката й. Проблясък, проблясък, две секунди бърза смяна на образи. Спряха. На около петнайсетина стъпки видях коленичил силует, застанал с гръб към нас. Правеше сложни движения. Нямаше време за моралните скрупули, които ме тормозеха, докато яздех насам. Тази твар беше направила няколко опита да посегне на живота ми. Стрелата ми литна във въздуха, преди да осъзная постъпката си.

Улучих силуета в главата. Той подскочи напред. Затаих дъх за секунда, после въздъхнах с облекчение. Толкова лесно…

Намръщена, Господарката направи три бързи крачки напред. Отдясно се чу скорострелно шумолене. Нещо клатеше храстите. Тя се завъртя и хукна към откритото пространство, като ме удари по ръката.

За секунди се озовахме на пътя. Още една стрела бръмчеше на тетивата ми. Ръката й се вдигна, посочи… От горите на петнайсетина метра встрани се измъкна квадратна сянка. Силуетът върху нея като че ли запрати нещо към нас. Олюлях се от силата на удара без никакъв видим източник. През очите ми сякаш се сплетоха паяжини, които замъглиха зрението ми. Смътно усетих, че Господарката прави някакъв жест. Паяжините изчезнаха. Чувствах се цял. Тя посочи към килима, който вече се издигаше и се отдалечаваше.

Опънах лъка и пуснах стрелата, но не се надявах да поразя подвижна мишена от такова разстояние. Не улучих, но само защото килимчето пъргаво се стрелна надолу и се наклони встрани, щом стрелата излетя. Премина на сантиметри от главата на силуета.

Господарката направи нещо. Въздухът забоботи. От небитието се появи гигантско водно конче като онова, което бях видял в Гората на облака. То се стрелна към килима и го удари. Той се завъртя, изпляска и хвръкна. Ездачът му падна с отчаян писък. Пуснах нова стрела в мига, когато той се удари в земята, фигурата се сгърчи леко и застина неподвижно. А ние се надвесихме над ней.

Господарката смъкна черния шлем от жертвата си. И изруга. Ругаеше тихо, равномерно — й употребяваше думички, каквито и старши сержант няма в речника си.

— Какво? — попитах накрая.

— Не е тя! — владетелката се обърна и погледна към гората.

Лицето й застина за няколко секунди. После насочи поглед към реещия се килим. Наклони глава към дърветата.

— Иди виж дали е жена. И провери конят там ли е! — тя започна да примамва килима на Ловеца с пръст.

Тръгнах да изпълня заръката й. Умът ми кипеше. Значи Ловеца е жена, а? Много хитро. Всичко е приготвено за тази гонитба, от самата Господарка.