Читать «Черният отряд» онлайн - страница 161

Над пирамидата пропълзя сянка. Вдигнах очи. Килимът на Оплаквача се носеше над врага. По краищата му надвесени войници хвърляха топки с размера на човешка глава. Те потъваха в гъмжилото на Бунта без видим резултат. Килимът се понесе към лагера на врага, като сипеше тези безполезни предмети.

Бунтът загуби цял час да установи солидни преходни точки към третия насип и още толкова да докара достатъчно хора, за да се впусне в атака. Шепота, Перото, Пътешественика и Ловеца безмилостно ги премазваха. Прииждащите войници се катереха през купчините трупове на събратята си, за да стигнат до върха.

Оплаквача пренесе замерянето с топки над лагера на Бунта. Съмнявах се, че там е останал жив човек. Всички бяха на бойното поле и очакваха реда си да ни нападнат фалшивата Бяла роза седеше на коня си близо до втория ров, обкръжена от сияние и от новия съвет на Бунта. Стояха неподвижни е изключение на случаите, когато някой от Покорените използваше силите си. Срещу Оплаквача не предприеха нищо. Очевидно не можеха да му навредят.

Погледнах Капитана, който според мен замисляше нещо… Подреждаше ездачи по цялата предната стена на пирамидата. В крайна сметка щяхме да атакуваме надолу по склона! Що за идиотщина!

В главата ми се обади нежен глас: Верните ми не бива да се боят! Господарката ме гледаше — студено и величествено. Обърнах се отново към битката.

Краят беше близко. Нашите войници захвърляха лъковете. Изоставяха и тежките оръжия. Окопаваха се. Цялата армия се задвижи в равнината. Но движенията им изглеждаха някак забавени и нерешителни. Това беше мигът, когато трябваше да се втурнат с рогата напред, да ни прегазят, да връхлетят в Кулата, преди да успеем да затворим портите…

Оплаквача се появи с рев откъм вражеския лагер, движеше се дузина пъти по-бързо от препускащ кон. Видях как големият килим минава над главите ни и дори тогава не успях да потисна изумлението си. За миг той закри кометата, после се насочи към Кулата. Странен вой се понесе надолу. Изобщо не приличаше на виковете на Оплаквача, които познавах отпреди. Килимът се залюля леко, опита да забави и се заби в Кулата на няколко стъпки под покрива й.

— Мили Боже! — промърморих, загледан в обърнатия килим. Пътниците му се изсипаха от височина сто и петдесет метра. — Мили Боже!

После Оплаквача умря или изгуби съзнание. И самият килим започна да пада.

Преместих поглед към Господарката, която също следеше събитието. Изражението й не трепна дори за миг. Меко, с глас, който само аз чух, тя изрече:

— Налага се да използваш лъка!

Изтръпнах. И за миг през съзнанието ми прелетяха образи — стотици от тях, прекалено бързо, за да ги различа. Май опънах лъка…

Тя беше ядосана. Кипеше от толкова силен гняв, че се разтреперих само от близостта си до нея. Макар да знаех, че яростта й не е насочена към мен. Не беше трудно да се определи причината. Падането на Оплаквача не бе резултат от вражески действия. Имаше само един Покорен, който носеше отговорност за това: Ловеца на души. Доскорошният ни господар. Онзи, който ни използваше толкова често за плановете си.