Читать «Черният отряд» онлайн - страница 144

Необяснимо как Бунтът ги вдигна отново, като разположи до последния ров войници за защита на работниците. Стрелците на Приносителя на бури се оттеглиха.

Стрелите от втория насип падаха като снежинки в силна зимна буря, стабилно и равномерно. Сечта беше впечатляваща. Бунтовническите войски се сипеха в пропастта на смъртта като водопад. Река ранени течеше обратно. При последния ров строителите започнаха да се придържат към защитата на мантелетите си, като се молеха те не бъдат разрушени от Гвардията.

Така стояха нещата, когато слънцето залезе, хвърляйки дълги сенки над окървавеното поле. Мисля, че Бунтът загуби десет хиляди души, без дори да влезе в бой с нас.

През този ден нито Покорените, нито Кръга пуснаха в ход силите си. Господарката не излезе от Кулата.

Един ден по-малко в очакване на армиите от изтока.

Бойните действия се прекратиха по залез. Ядохме. Бунтът докара нова смяна за окопите. Новодошлите се захванаха за работа с ентусиазма, който техните предшественици бяха изгубили. Стратегията беше очевидна. Щяха да сменят свежи попълнения и да ни изтощят.

С мрака настъпи времето на Покорените. Тяхното бездействие свърши.

В началото не виждах почти нищо, тъй че не бях сигурен кой какво прави. Променливия, както подозирам, смени облика си и мина на вражеска територия.

Звездите започнаха да избледняват зад прииждащите буреносни облаци. Студен вятър обръсна земята. Усили се и зави. Орда създания с кожести криле, летящи змии с дължината на човешка ръка, яздеха поривите му. Съскането им заглушаваше дори рева на бурята. Гърмяха гръмотевици и светкавици разбиваха вражеските строежи с копията си. Светлината им разкри зловещото нашествие на гиганти от каменни отпадъци. Те хвърляха канари, както дечица хвърлят топки: Един откъсна подпорен ствол от мостовете и с две ръце го завъртя като тояга, с която разбиваше кулите и рампите. В трепкащите отблясъци изглеждаха като създания от камък, базалтови обрезки, събрани на куп в гротескна, огромна пародия на човешка форма.

Земята потръпна. Ивици от равнината засияха в зловещо зелено. Сияещи триметрови, нашарени с кръв оранжеви червеи изпълзяха сред врага. Небесата се разтвориха и плиснаха дъжд и горяща сяра.

Нощта донесе и още ужасии. Убиващи жаби. Смъртоносни насекоми. Сиянието на избиваща магма като онова, което видяхме на Стълбата на плача. И всичко това се случваше за броени минути. Щом Кръгът отвърна на удара, оживелите страхове избледняха, макар че на противниците им отне часове да неутрализират някои от тях. Не поеха офанзивата. Покорените бяха твърде силни.

Към полунощ всичко стихна. Бунтът се беше отказал от всичко, освен работата по запълване на първия ров. Бурята прерасна в напоителен дъжд, който затрудняваше Бунтовниците, но не им вредеше особено. Намерих си местенце сред спътниците си и заспах с мисълта колко е хубаво, че нашата част от бойното поле е суха.