Читать «Черният отряд» онлайн - страница 13

Този ден Тъпана не беше в най-добрата си дипломатическа форма и изтърси:

— Синдика няма да изтрае дълго. Искаме да сключим споразумение…

Мълчаливия го сръга. Аз промърморих:

— Това ли е юначният принц на крадците? Нашият човек с железни нерви?

— Ти ли си лечителя? — изкиска се легатът. — Знахаря? Бъдете снизходителни към него. Той ме познава!

Студен, студен страх ме обви с тъмните си криле. По слепоочията ми изби пот, която не бе предизвикана от жегата. Свеж морски бриз лъхаше през отворения люк на щевена; полъх, за какъвто хората в Берил бяха готови да убиват.

— Няма причина да се боите от мен. Бях пратен да предложа съюз, който да облагодетелства както Берил, тъй и моя народ. Все още съм убеден, че споразумение може да се постигне — но не с настоящия автократ. Изправени сте пред проблем, който изисква същото разрешение като моя, но подписаният между вас договор ви слага примката на врата.

— Той знае всичко. Няма смисъл да говорим — Изхърка Тъпана.

Потупа барабана си, но фетишът не му помогна изобщо. Той направо се давеше.

— Синдика не е неуязвим — отбеляза легатът. — Дори и пазен от вас…

Все едно голяма черна котка беше отхапала езика на Тъпана. Пратеникът ме погледна. Свих рамене.

— Да предположим, че Синдика предаде Богу дух, докато вие защитавате Бастиона от метежници? — подхвърли чернодрешковецът.

— Идеално — отвърнах аз. — Но не решава въпроса какво ще стане с нас впоследствие.

— Изтиквате тълпата, после констатирате смъртния случай. Това Прекратява договора, тъй че напускате Берил.

— И къде по-точно отиваме?… Как да избягаме от враговете си?… Градските кохорти ще ни преследват.

— Предай на Капитана си, че ако след установяване кончината на Синдика, получа писмена молба да посреднича при прехвърляне на наследството му, моите войници ще ви отменят в Бастиона. Вие трябва да напуснете Берил и да вдигнете лагер на Скалата на Терзанията.

Скалата на Терзанията прилича на стрела от варовик, издълбан с безбройни малки пещери, забита дълбоко в морето на един ден поход източно от Берил. На върха се издига наблюдателница. Названието идва от стенанията, които се чуват, когато вятърът завие из пещерите.

— Че това е смъртоносен капан. Онези въшльовци само ще ни обсадят и ще се хилят отдалеч, докато се изядем взаимно.

— Не е трудно да изпратя лодки и да ви измъкна.

Дрън-дрън. Алармен звънец зазвъня в черепа ми. Този негодник си играеше с нас.

— И защо, по дяволите, ще го правиш?

— Ами, Отрядът остава без работа. Мога да ви предложа договор. На север добрите войници са изключително търсени.

Дрън-дрън. Звънецът продължаваше да вдига тревога. Този тук иска да ни наеме? За какво сме му? Интуицията обаче ми подсказа, че трябва да отложа задаването на въпроси. Смених темата със зиг, когато очакват да тръгнеш на заг.

— А форвалака?

— Онази твар от гробницата? — гласът на емисаря звучеше като жената от твоите мечти, която мърка: „Ела“. — Възможно е да намеря работа и за нея.