Читать «Черният отряд» онлайн - страница 107

Крачех срещу зъбите на вятъра, докато реших, че съм се отдалечил прекалено много или съм изгубил посоката. Винаги се повтаряше едно и също. Щом вземех решение да се предам, и ето — загадъчният остров на спокойствие. Стъпих на него, като се олюлях от внезапното стихване на вятъра. Ушите ми бучаха, отказвайки да повярват в тишината.

Трийсет каруци, колело до колело, напредваха в стегната колона през окото на бурята. Повечето бяха пълни с пострадали. Хиляда души около тях уморено се влачеха на юг. Взираха се в земята и се ужасяваха от мисълта, че ще дойде и техният ред да се върнат обратно в защитата. Не се водеха разговори, не си подхвърляха остроумия. Всички бяха свидетели на твърде много отстъпления. Следваха Капитана само защото той им обещаваше шанс за оцеляване.

— Знахар! Насам! — Лейтенанта ме повика от крайната задна редица.

Капитана изглежда като кисела по рождение мечка, събудена преждевременно от зимен сън. Сивите кичури по слепоочията му се поклащаха, докато предъвкваше думите си, преди да ги изплюе. Лицето му бе изпито, очите му приличаха на тъмни дупки. Безкрайна умора тегнеше в гласа му.

— Нали ти казах да се навърташ наоколо!

— Беше мой ред…

— Ти няма да излизаш на дежурство, Знахар. Да видим мога ли да го облека в слова, достатъчно прости за теб. Имаме три хиляди души в постоянна битка с Бунта, Разполагаме само с един злонравен вещер и един истински лечител, които да се грижат за онези момчета. Едноокия е принуден да хаби половината си енергия да поддържа това спокойно гнезденце. Което означава, че ти единствен поемаш медицинските въпроси. Оттук следва, че няма да рискуваш живота си при стрелците! По каквато и да е причина!

Взрях се в празното пространство над лявото му рамо, мръщейки се на пясъка, който се вихреше около спокойното островче.

— Ясно ли се изразявам, Знахар? Ясен ли съм, питах? Оценявам страстта, с която се отдаваш на Аналите, целеустремеността ти да усетиш действието, но…

Поклатих глава и погледнах каруците и тъжния им товар. Той не разбираше безнадеждността, която лъхаше от тях. Всичко, което ми оставаше, беше да шия и да се моля, и да се грижа на умиращите да им е удобно, докато си отиват — след което ги изхвърляхме, за да направим място за други ранени.

Загубихме твърде много хора — а можеше да ги спасим, стига да имах време, обучени помощници и поносими условия за хирургия. Защо излизах на бойната линия? Защото поне там исках да бъда полезен. Имах възможност да го върна тъпкано на мъчителите ни.

— Знахар! — изръмжа Капитана. — Имам чувството, че не ме слушаш!

— Да, сър. Разбрано, сър. Ще стоя тук и ще правя кръпки.

— Не унивай толкова! — той сложи ръка на рамото ми. — Ловеца казва, че утре ще стигнем Стълбата на плача. Тогава ще запретнем ръкави както си знаем. Ще разкървавим носа на Коравия!

Коравия беше станал старши генерал на Бунта.