Читать «Черният отряд» онлайн - страница 106

Хората от другата редица внезапно се обърнаха и опънаха лъковете си. Едри твари изникнаха от вихрещия се прах, развети сенки се носеха около тях и пляскаха като огромни криле. Извадих лъка си и пуснах стрела срещу врага, с убеждението, че вятърът ще я отнесе.

Сбърках. Един от ездачите разпери ръце. Животното му се завъртя и побягна по посока на вятъра, преследвайки другите, останали без ездачи.

Бунтовниците ни притискаха здраво, гонеха ни по петите и се опитваха да ни изловят, преди да избягаме от Ветровития окръг в по-лесната за защита стълба на плача. Искаха да паднем мъртви до един и труповете ни да се спаружат под безмилостното пустинно слънце.

Стъпка назад. Стъпка назад. Толкова непоносимо бавно! Но нямахме избор. Ако обърнехме гръб, Бунтовниците щяха да връхлетят върху нас. Трябваше да ги накараме да си платят за всяко доближаване, да намалим броя им чувствително.

Подаръкът на Приносителя на бури беше най-добрата ни защита. Ветровития окръг е див и суров дори при хубаво време — равен, гол и сух, необитаем. Пясъчните бури тук са често явление. Но досега не бе посрещал буря като тази. Продължаваше час след час и ден след ден, като утихваше само при падането на мрака. Тя превръщаше Ветровития окръг в истински ад за всяко живо същество. И само тя запазваше живота на Отряда.

Вече наброявахме три хиляди, отстъпвахме под неустоимата вълна, заляла Мъжеград. Малкото ни братство с отказа да се пречупи беше станало ядро, към което се присъединяваха бежанци от катастрофата веднага щом Капитана си проби път през пръстените на обсадата. Станахме мозък и нервна система на тази бягаща армия от сенки. Самата Господарка прати заповед до всички имперски офицери да се подчиняват на Капитана. Единствен Отрядът бе постигнал някакви значителни успехи по време на северната кампания.

Някой от прашния облак ме потупа по рамото. Обърнах се. Още не беше време да излизаме от редицата.

Гарвана стоеше насреща ми. Капитана се беше досетил къде може да се намирам.

Главата на спътника ми бе омотана с парцали. Намръщих се, вдигнах ръка да се прикрия от хапещия вятър. Той изкрещя нещо като:

— Капа, та, та тъта…

Поклатих глава. Той посочи назад, сграбчи ме и изврещя в ухото ми:

— Капитана те търси!

Естествено, че ще ме търси. Кимнах, предадох му лъка и стрелите си и се приведох срещу вятъра и пясъка. Оръжията не достигаха. Стрелите, които върнах, бяха бунтовнически — събрани, след като бяха излетели от кафеникавата мъгла.

Бъхтя, бъхтя, бъхтя. Пясъкът блъска темето ми, докато вървя, свел брадичка към гърдите си, прегърбен, с присвити очи. Не исках да се връщам. Капитана нямаше да ми каже нищо, което искам да чуя.

Огромен храст се понесе към мен с въртене и подскачане. Старателно ме прескочи. Разсмях се. Видоменителя също беше с нас. Бунтът щеше да изгуби много стрели, когато това чудо се врежеше в редиците му. Те ни превъзхождаха десет или петнайсет към един, но численото превъзходство не смекчава страха от Покорените.