Читать «Черният конник» онлайн - страница 77

— Какъв облог? — попита Мостич.

— Девойката искаше да стане от нашите, но не издържа на изпитанието. Карах я да държи меча ти, докато броя до десет, но тя и до пет не смогна… Не е за жени нашата работа, Кремено.

Поруменяла като ябълка, Кремена се поклони за сбогом, но Мостич я повика обратно в стаята.

— Не си прав, Лазаре, не си прав. Щом човек иска да ни помага, все ще се намери работа за него, пък бил той воин или мома. Така ли е, девойко?

— Ама аз… — без сама да разбира защо, Кремена започна да възразява, сякаш не разбираше, че намери подкрепа у Мостича.

— Онзи ден говорихме с Черноризец Храбър — продължи боецът, — че часът вече настава, а ние още си нямаме пряпорец. Как ще поведем людете, като нямаме пряпорец? С конските опашки на Расате ли? Та тъй казваше Черноризец Храбър: „Някоя чиста и непорочна девойка трябва да направи пряпореца. Със сърма върху свила трябва да го извезе, та отдалеч да се вижда.“ Е, кажи, Кремено, можеш ли ти да го измайсториш?

От радост Кремена не можеше да отговори уста, но Лазар отново отвърна вместо нея:

— Може ами, как да не може! По-добра везбарка от нея няма в цялото княжество.

— На зелена свила един сребърен лъв — обясняваше Мостич. — Това ще е нашият пряпорец. Знаеш ли как да извезеш лъва, Кремено?

Наяве и насън, Кремена хиляди пъти бе виждала разярения лъв, който красеше гърдите на Черноризец Храбър. Затова отговори високо и ясно:

— Знам. Ще го направя.

III

Никой не разбираше по-добре от Окорсис онова, което ставаше в Плиска. От разгулен живот и излишества той бе преждевременно грохнал, но бе надарен с острото обоняние на хрътка, с което долявяше нещата много по-ясно от господаря си или боритаркана. За него катастрофата беше неизбежна — въпреки суровостта на хана и жестокостта на Хорациус Барка народът, тази невзрачна сган, която живелият в изтънчено охолство Окорсис открито ненавиждаше, се бе превърнал в тайна и мощна войска, която някой ден щеше да въстане и да помете всичко пред себе си. Наистина той понякога се заразяваше от самоувереността на хан Расате и започваше да вярва, че всичко още не е загубено и че верните на хана воини биха могли да сразят един бунт на простолюдието, но дори и в такива моменти той не беше напълно спокоен — бунтът е кръвопролитие, а ичиргу-боилът никак не бе склонен да рискува живота си. Той бе себелюбив, мислеше единствено за собственото си благополучие и затова си казваше, че ако падне жертва на бунта, за него не ще бъде никаква утеха вероятната или възможна победа на Расате.

Окорсис се страхуваше за живота си и този първичен страх превръщаше дните му в един непрекъснат кошмар. Той се съмняваше във всичко и всички — караше слугите да опитват пред него гозбите му, защото се страхуваше да не бъде отровен, разравяше вечер завивките в леглото си, защото си бе втълпил, че те ще скрият змия, ходеше денем с телохранители, а нощем поставяше възглавници в леглото си, пък сам спеше свит като просяк в някое ъгълче. Макар че бе велик боил, той не бе участвувал в нито едно сражение през живота си, а с удоволствие бе предоставял възможността да се умре за отечеството на другите. И сега, когато за пръв път бе заплашен от насилствена смърт, той се превърна в жив труп — косата му побеля, ръцете му трепереха, загуби охотата си към оргиите и пиршествата, не можеше вече нито да яде, нито да спи.