Читать «Черният конник» онлайн - страница 78

Много пъти вечер, когато се връщаше с размътена глава от пиршествата в двореца, той бе кроил хиляди планове, „за да излезе сух от водата“, както гласеше основното правило на живота му. Понякога възбуденото му от виното въображение раждаше съвсем фантастични идеи — веднъж искаше да тури отрова във водата и да предупреди само най-верните привърженици на хана, та всички други да измрат и да ги освободят от заплахата, друг път мислеше да прободе с нож в гърба хана, за да спечели благоволението на бунтовниците. Но щом изтрезнееше, той виждаше нелепостта на тези мисли и отново изпадаше във властта на черното си униние.

След безкрайни размисли най-после той намери единствения изход и една привечер сам, без пазачите си, отиде в дома на Есхач. Той бе решил да се спаси и цената на спасението му щеше да бъде самоунижението.

Почука. Отвори му едно чипоносо и къдрокосо момче, което веднага го позна и го изгледа подигравателно.

„Ето — помисли Окорсис, — дори и за този хлапак аз не съм ичиргу-боилът, а един пропаднал и осъден човек, чиято песен е изпята. Преди една година то би треперило като шумка пред мене, а днес ме гледа нахално и дръзко, като че завися от неговото благоволение…“

— Тук ли е боилът Есхач? — запита той гласно.

— Тук е — отговори Марко, защото чипоносото момче бе именно той.

— Заведи ме при него — прекрачи Окорсис, но Марко остана препречен на вратата и го принуди да отстъпи.

— Почакай тук — отсече хлапакът. — Първо ще попитам дали великият боил ще изволи да те види и изслуша. Как се казваш?

Окорсис трябваше да преглътне и тази обида — той, ичиргу-боилът, да стои като божек пред вратата и да чака благоволението на човек, който доскоро бе смятан за низвергнат. Затова той се опита да вложи много достолепие в отговора, който — велможата бе убеден в това — съвсем не бе нужен на момчето:

— Кажи на Есхач, че е дошъл ичиргу-боилът Окорсис.

— Добре — заключи Марко с тон, който показваше, че това име и титлата не му правеха никакво впечатление. После хлопна портата пред носа на благородника.

Не мина много време и сам Есхач дойде да посрещне високия си гост. В държанието на стария боил нямаше никакво предизвикателство или учудване, сякаш за него беше съвсем естествено да бъде посетен от един от заместниците на хана. Въпреки болезнената си мнителност Окорсис трябваше в себе си да признае, че в Есхач имаше някакво естествено, вродено благородство, съчетано с простота на воин, и че нямаше нищо чудно в това, дето беше признат любимец на войската.

Настаниха се на меките миндери по чардака на къщата, размениха обичайните приветствия и с прямотата на войник Есхач запита направо:

— Е, какво те води при мене, Окорсис?

Обмисляйки разговора си с боила, Окорсис бе смятал да подхване нещата отдалече, със заобикалки, да спечели първо разположението на стария Есхач и едва тогава да достигне до главното. Но този воин не бе свикнал да говори с дворцовата изтънченост на ичиргу-боила и с прекия си въпрос го принуждаваше да изостави първоначалния си план.