Читать «Черният конник» онлайн - страница 76

Кремена се оживи. Тя съвсем не беше от онези момичета, дъщери на богати бащи, изнежени и крехки, които стояха по цял ден пред желязното огледало. Дъщерята на Есхач бе поела върху себе си цялото домакинство на голямата си къща, ръководеше слугите и сама работеше колкото тях, а трудът я бе направил напета, силна, със здрави ръце. Тя бе уверена, че изпитанието ще се окаже леко за нея и с радост го прие. Грабна меча и протегна ръка. Лазар веднага започна да брои на глас. Но едва бе казал „три“ и мечът затрепери в ръката й, а при „пет“ девойката се предаде.

— Не успях — рече тя засрамено. — Ти нарочно ми даде меч, който само твоята мечешка лапа може да държи…

Той отново избухна в гръмогласен смях.

— „Мечешка лапа“ ли? Ха така, добре го каза. Само че сбърка — този меч не е мой. Не ме гледай така недоверчиво. Наистина, честно слово, не е мой.

— А на кого е тогава?

Той се поколеба малко, преди да отвърне:

— Чакай, сега ще ти покажа, ама първо ще ми обещаеш, че никому не ще издадеш кого си видяла тук. — Той излезе от стаята и след малко се върна с още един човек. — Ето на кого е мечът, Кремено!

— Мостич! — извика девойката.

— Шшшт! — предупреди Лазар. — Говори тихо. Познаваш ли го?

Кремена познаваше Мостича само по външност, но никога не бе говорила с него. Ала откакто той така чудодейно успя да се измъкне от лапите на боритаркана, и тя като всички жители на Плиска бе започнала да гледа на него като на познат и близък човек. Сега въпросът на Лазар я смути, но Мостич забеляза смущението й и побърза да й се притече на помощ:

— Няма значение. А коя си ти, девойко?

— Кремена, щерка на Есхач — отговори вместо нея Лазар.

— На Есхач ли? Я виж ти, от добро дърво издънка.

— А ти, Мостич — престраши се девойката, — тук ли се криеш? Преобърнаха Плиска да те дирят.

Той се усмихна загадъчно.

— Един ден тук, един ден — другаде. Сега за мен в Плиска къщи — колкото искам. Така ли е, Лазаре?

— Така е. Сега друг вятър вее в престолнината. Знаеш ли защо те повиках, Мостич? Хубавицата Кремена не вярва, че този меч е твой. Много бил тежък, казва, за тебе. Я й покажи…

Мостич се засмя, улови оръжието и го завъртя чевръсто. В неговата силна ръка на воин мечът бе сякаш лек като перце. После замахна към една дебела вощеница, закрепена върху тежък бронзов свещник на масата, но тя не се й помръдна.

— Не улучи — ухили се Лазар.

Но той бе забравил, че по-рано Мостич минаваше за най-добрия боец на княза. Младият човек приближи до свещта, вдигна я и смаяният Лазар разбра, че майсторският удар на Мостич я бе срязал на две по цялата й дължина, без да събори двете половини.

— Нечувано! — възторжено възкликна великанът. — Ти си знаменит воин, Мостич. Само ти и Черноризец Храбър можете да извършите подобно нещо!

— Уви, има и трети — тъжно призна Мостич. — Хорациус Барка.

— Не говори за това немско куче. Черноризец Храбър ще му превие врата, щом му дойде времето. Е, какво ще кажеш, Кремено?

В очите на девойката се четяха едновременно свян и възхищение.

— Загубих облога, чичо Лазаре. Отивам си и няма да ти додявам повече.