Читать «Черният конник» онлайн - страница 39

Окорсис освободи псетаря, после даде на едното куче месото, а на другото — натопен във вино хляб. Не мина много и кучето, което бе изяло хляба, заскимтя особено, после се повали настрана и заспа. Нямаше съмнение — виното съдържаше упойка.

— Откъде взе храната и виното? — запита Владимир.

— От общата готварница, господарю. Виното наточих сам.

— Веднага ли почна да ядеш? — продължи с въпросите си ханът. — Отделял ли си се от яденето?

— Старият княз ме повика точно когато започвах да се храня. Прислужих му бързо и тогава се върнах да вечерям.

Чул това, ичиргу-боилът се намеси:

— Господарю, това потвърждава предположението, което изказах преди малко. Щом слугата е бил при баща ти, значи друг е сложил упойката във виното…

— Да — кимна Владимир. — И все пак…

Не се доизказа, но Окорсис схвана мисълта му. Дори и да не е бил Борис, деянието все пак е било във връзка с него. Някой, който е искал да се срещне тайно с Бориса, е поставил упойката, за да отстрани пазача от вратата на стареца. Имаше ли това връзка с чудните събития от изминалата нощ? Или по-скоро — можеше ли да няма връзка? Този тайнствен непознат, дошъл на среща с княза, дали не беше същият, който по-късно през нощта създаде толкова ядове на боритаркана?

Стигнал в мислите си дотук, Окорсис се запита кой ли би могъл да бъде странният посетител. Очевидно това беше човек, който имаше достъп до двореца и може би е познат на стражата и слугите. Но същевременно трябваше да се изключат хора като Есхач или Симеон, които имат по всяко време достъп до княза и за които всяка тайнственост би допринесла безполезна опасност и вреда, а не полза.

Изведнъж ичиргу-боилът трепна. А Наум? Дали точно Наум, прокуденият от двореца, но познат на всички монах, не беше посетил бащата на хана? Нямаше ли в него достатъчно дързост за такова смело начинание? И дали под расото на уж смирения божи служител не се криеха достатъчно корави мишци, за да върти меча?

— Трябва да видя баща си — внезапно каза на себе си Владимир. После се обърна към слугата: — Иди му кажи, че аз, ханът, съм повелил незабавно да се яви при мене.

— Господарю, прости ми, но нека друг да изпълни волята ти.

— Как! — трепна Владимир, който не търпеше никой да му се противопоставя.

— Ти ми бе повелил да бъда твое око и ухо в горницата на баща ти, господарю. Ако сега…

— Да, вярно е — прекъсна го ханът, изненадан от собствената си несъобразителност. — Тогава иди ти, Окорсис.

Ичиргу-боилът се поклони безмълвно и се отправи към изхода. Дебелият Сондоке повлече крака след него, но гласът на хана го спря при вратата:

— Сондоке багатур!

— Заповядай, ювиги хане.

— Случвало ли ти се е и някой друг път да заспиш, след като си пил вино?

— Да, господарю — призна след късо колебание Сондоке, — веднъж през зимата. Помня, беше същата вечер, когато по твоя повеля онзи поп Наум бе изгонен от двореца.

— Аха… И защо не ми каза?

Слугата се разтрепера от страх: