Читать «Черният конник» онлайн - страница 40

— Помислих, че съм бил препил, господарю. Пък и тогава още не се бях научил да лепя косъм на вратата…

— Добре — кимна ханът. — Върви си сега. И друг път не се дели от вечерята си. Или ако трябва да се разделиш, не яж повече от нея, а вземи друга от готварницата.

Не мина много време и старият княз Борис се яви в престолната зала. Окорсис не го придружаваше. От височината на престола Владимир проследи крачките на баща си и свъси вежди — Борис пристъпваше с необичайна за него бодрост, с някаква дръзка предизвикателност в движенията, сякаш всичко у него казваше: „Е, какво, дойде краят ти, а? Разбра ли най-сетне, че за всяко зло има възмездие?“

Старецът спокойно пристъпи до подножието на престола и сложи крак на първото стъпало. От изправената му висока кокалеста осанка лъхаше самоувереност. Победна надменност светеше в очите му. Нищо в него не показваше, че е забелязал пресилено величествената стойка на сина си или бича в ръцете му.

— Какво — започна Владимир, — ти сигурно си чул за тазинощните случки из града?

— Чух — отговори с войнишка прямота бащата.

— Е?

— Ти знаеш какво мисля. Няма защо да го изричам гласно.

Владимир прехапа устни. Той усещаше, че старецът се държи с по-голямо достойнство от него и това пробуждаше гнева му.

— Чул си значи. Откъде? Кой ти донесе?

— Цяла Плиска говори за това — вдигна сухите си рамене Борис. — Вестта достигна и до мене.

— Да не би да си знаел още преди да са били извършени днешните поразии, а?

Само за миг погледът на стария княз потъмня, но той веднага се окопити.

— Аз съм монах, а не пророк. Само на пророците е дадено да виждат в бъдното.

Владимир облегна ръка на коляното си и се наведе напред към стареца. В тази стойка приличаше на рис, който се готви за скок върху жертвата си.

— Отговори направо — каза той заплашително. — Кой беше при тебе тази нощ? С кого говори?

— С никого.

— Можеш ли да се закълнеш в твоя християнски бог, че говориш истината?

Княз Борис се стъписа. Очите му, които досега храбро издържаха на вторачените в него зеници на хана, сега се отклониха и зашариха наоколо. Старецът наведе глава и дългите бели коси паднаха пред лицето му. С привично движение той прекара ръка през дългите власи на брадата си.

— За какво искаш да се закълна? — попита той, за да печели време. Самообладанието му бавно се възвръщаше.

— За това, което казваш — че никой не е бил при тебе тази нощ, че с никого не си говорил, че не знаеш кой е безчинствувал из Плиска. — Ханът сметна за удачно да вмъкне и последното в клетвата, макар че не бяха говорили за това.

Борис издигна глава. Погледът му бе застинал, устните — стиснати, лицето — пребледняло.

— Заклевам се — изрече той хрипливо, но твърдо.

Клетвата му изненада Владимира. Той бе очаквал извъртане, подигравки, студено мълчание и всяко от тях би означавало признание. Но тази клетва? Владимир познаваше добре баща си и знаеше, че той е безумно доблестен и че искрено вярва в своя бог — такъв човек няма да даде лъжлива клетва дори и за да спаси живота си. И без да може да си обясни защо, ханът повторно изпита облекчение.