Читать «Черният конник» онлайн - страница 22

Повече засрамен, отколкото уплашен, победеният бе отпуснал ръце, свел глава и безмълвно очакваше съдбата си.

— Заколи го! — извика Владимир на Хорациус.

— Не искам да цапам меча си, княже — отговори спокойно Хорациус. Той не беше се дори и задъхал.

— Дай, аз ще заколя този некадърник.

Симеон се изправи. Лицето му се бе удължило.

— Братко, не потапяй ръцете си в кръв. Подари на мен този нещастник.

Владимир помисли малко и махна с ръка:

— Вземи го. Той и без това е годен само за калугер…

Симеон приближи до победения воин, сложи ласкава ръка на рамото му и го поведе към изхода.

— Как се казваш?

— Мостич.

— Славянин?

— Славянин — отвърна машинално воинът.

— Ти си добър боец, Мостич. Искаш ли да служиш при мене?

— Аз ти дължа живота си, господарю. Ще умра за тебе.

— Върви сега, Мостич. Потърси ме утре в Малкия дворец. Ще предупредя стражата да те пусне.

Докато траеше този разговор, Хорациус Барка обхождаше залата и приканваше да излезе друг срещу него. Но отвсякъде се носеха само шумни поздравления и никой не заставаше насреща му. Накрая той спря връщащия се от вратата Симеон и му викна в очите:

— А ти, попе, смееш ли да хванеш меча?

За втори път тази вечер Симеоновата бледност отстъпи място на гъста червенина и за втори път се изду вената на челото му. Той помисли, после бръкна в дълбокия джоб на расото си и извади оттам пергаментов свитък и паче перо.

— Ето моето оръжие, чужденецо.

— Да направим тогава един словесен двубой — присмя се Хорациус. — И аз съм християнин. И аз съм чел Библията.

— Римляните, чийто език говориш, са казвали: „Пази се от човек, който е чел само една книга“ — отговори Симеон и полека зае мястото си.

Раздразнен, Хорациус Барка захвърли меча и се приближи към престола, за да прибере кесията си.

Владимир измъкна от палеца си един великолепен пръстен с драгоценен камък и го постави върху кесията. Устните му произнесоха тихо:

— Този човек трябва да стане мой!…

VIII

Слугата Сондоке издебна Владимир в един от ходниците на двореца и се повали в краката му.

— Ювиги хане, спри погледа си върху твоя верен роб.

— А, ти ли си, Сондоке багатур. Какво, за брат ми Симеон ли имаш нещо да ми кажеш?

— Нищичко не зная за него, господарю.

— Как тъй нищичко? Вече две пълни луни изминаха, откак той се върна от Цариград, а ти още нищо ново не си ми казал за него.

— Не мога да ти кажа, господарю. От ранно утро до късна вечер той прекарва при книгите. Най-напред ги подреди всичките до една, а сега чете денонощно, дори при книгите му носят ядене. А като се прибере да спи, слугата му Мостич като куче ляга пред вратата му.

— Той ли му прислужва?

— Не, прислужва му дядо Продан, старецът, който е бил с него при ромеите. Мостич, славянинът, само го пази.

— Та от какво толкова се бои брат ми?