Читать «Черният конник» онлайн - страница 100

След малко се появи дядо Продан и подаде на Симеона един черен шлем с метална грива отгоре и подвижна маска за очите.

— Шлемът на Черноризец Храбър! — извика някой.

Тогава усмихнат, тържествен, Борис приближи с нетърпеливи крачки до сина си, махна черното му расо и пред смаяните очи на народа се появи висок левент, облечен в черна ризница със сребърен лъв на гърдите. А Симеон дръпна брадата си и тя се отлепи, като откри едно силно и мъжествено лице. Едва тогава сложи шлема, но за пръв и единствен път не смъкна маската пред очите си.

— Симеон е Черноризец Храбър!

— Ето кой бил черният конник!

— Да живее Симеон! Да живее Черноризец Храбър!

— Да живее!… Да живее!…

Хиляди гърла подеха тези викове и старопрестолният град слисано потръпна.

Лицето на Владимир стана по-бяло от каменните стени на двореца. Той загуби самообладание и неволно отстъпи крачка назад:

— Не… не може да бъде…

— Може, може, Владимире — студено отговори Симеон. — Ти бе научил, че в Цариград мен ме наричаха „полугрък“. Но ти не знаеше, че тази нежелана от мене титла ромеите ми бяха дали не само за ученолюбивостта ми, но и затова, че в цяла Византия нямаше майстор на меча, останал непобеден от мене.

— Но конникът… твоята библиотека…

— Ти не обичаш книгите, Владимире, и това е голямата ти грешка. Ако обичаше книгите и като мен преровеше библиотеката, събрана от нашите деди, ти щеше да намериш плановете, по които покръстеният арабин Евтимий е строил преди сто години днешната Плиска. Тогава ти щеше да знаеш, че от подземията на Големия дворец започва таен проход, който минава под земята до онези стаи на Малкия дворец, където е заеманата сега от мене библиотека, после прекосява крепостната стена и отвежда до… обора на дядо Продан в Горния кран на столицата.

— Значи оттам…

— Да, оттам. Оттам бяха подслушвани човеконенавистните кроежи на Хорациус Барка, оттам бе изведен и спасен от обезглавяване Мостич, оттам минавах, когато боритарканът ме преследваше и после бързаше да провери дали съм в стаите си. Най-после — през този проход премина днес Мостич, за да те удари в гърба.

— Аз мислех…

— Стига приказки — прекъсна го рязко Борис. — Ти искаше чрез двубой да се определи по-достойният между вас. Добре. Ще бъде двубой. Започвайте!

Симеон спокойно прекрачи напред. Баща му, комуто завършекът на подмолната борба сякаш бе възродил младежките сили и жар, се обърна към него:

— Не го убивай, Симеоне. Не го убивай, а само го обезвреди. — Очевидно старецът не се съмняваше в изхода на двубоя. — Аз ти давам цялото княжество, само не ти давам Владимира. Съдбата на това дяволско изчадие, аз сам ще определя!

Владимир се опита да възвърне хладнокръвието си, но не успя — дълбоко в себе си той се виждаше вече победен. Чудното и невероятно преобразяване на кроткия и хрисим Симеон в покрития с ужасна слава Черноризец Храбър го бе поразило така, че той вече не представляваше предишния силен и самоуверен воин, а смалено, обезсърчено и немощно подобие на хана Расате.