Читать «Черните птици» онлайн - страница 22

— Какво става, Джим?

— В последно време всичко ме вбесява — казах му аз.

— Не губиш нито минута, както обикновено — отбеляза той. — Има ли някакви други признаци за депресия?

— Нищо не ми е вкусно.

— Добре, ще стигнем и до това, но първо ми кажи какво става с теб и Джейна.

— Не знам, Макс — отговорих аз. — Все още я няма. Предполагам, че продължавам да се надявам тя да не се научи как да не ѝ пука за мен.

— А момичетата?

— Приемат го доста тежко — казах аз. — Как би трябвало да се чувстват децата, когато родителите им се разделят?

— Бих казал, че е малко рано да го наричаме така. Няма ли какво да се направи все пак, за да не стигате дотам?

— Не съм сигурен. Може би трябва да попиташ Джейна.

— Значи все още не си решил за „Летящото С“. Каква беше офертата, петдесет и един процента?

— Аха — потвърдих аз. — Аз ще управлявам фермата, а Дъсти и Рейчъл ще се пенсионират с печалбата от останалите четирийсет и девет процента.

— Няма как да не ти задам същия въпрос: защо все още си в града и говориш с някакъв психоаналитик, вместо да си там и да яздиш кон?

— Работя по въпроса, докторе — отговорих аз. — Но някак си не успявам да се убедя, че така е най-правилно да постъпя.

Макс изсумтя, но не каза нищо.

— И непрекъснато ми се връщат спомени, които не мога да контролирам…

— За какво?

— Гимназията „Бракстън Браг“. Футбол. Всякакви неща.

— Кат?

— Аха — потвърдих аз. — И Кат.

С тези думи отново потънах в спомените си. И се запитах защо Макс спомена за нея…

* * *

Онази събота — денят, в който се запознахме — двамата се качихме в стария форд, за да отидем във фермата, и Кат каза единствено: „Доста готин пикап“, докато търсеше място за краката си между празните кутийки от безалкохолно, опаковки от шоколадчета, учебници по химия и обществени науки и най-обикновени боклуци по пода на колата.

— Как разбра къде точно трябва да ритнеш вратата? — попита ме тя.

— Винаги е на едно и също място.

Но след малко Кат ми зададе и въпроса, на който не се смятах подготвен да отговоря:

— Какви са вашите?

— Всъщност са само леля ми Рейчъл, Дъсти и баба Естер — казах аз. — След училище работя за Дъсти във фермата, освен когато имам тренировки.

— Значи Рейчъл и Дъсти все едно са те осиновили? — попита ме тя. — Подписват ти бележника, пращат те на зъболекар и те карат да си оправяш стаята?

— Общо взето.

— Имаш ли братя и сестри?

— Само братовчедка ми Ел Ей. Тя всъщност е дъщеря на Рейчъл, но винаги ми е била като сестра.

Питах се дали това звучи също толкова несвързано на Кат, колкото ми прозвуча на мен.

— Но тя не живее с нас.

— Защо Ел Ей?

— Съкратено от Лий Ан.

— Хубаво име — отбеляза Кат.

Тя се огледа, а очите ѝ сякаш изпиваха пейзажа наоколо, жадни за всички подробности.

— А защо не живее с вас?

Помислих си да ѝ кажа как една къща обикновено не е достатъчно голяма за двама алкохолици дори когато са трезвени, но не го направих. Реших, че истината в някаква съкратена форма може да ми спести обясненията по-късно.

— Двете с Рейчъл не се разбират — казах аз. — Заради нещата, които доведеният баща на братовчедка ми е правил с нея.