Читать «Черните птици» онлайн - страница 177

— Сигурно си мислиш, че си направил голям удар, нали? — попита ме той.

— Ти ми кажи.

Той се взира в мен в продължение на няколко секунди, като дишаше тежко.

— Защо дойде тук?

— Не съм сигурен — отговорих аз. — Исках да те разгледам хубаво, след като вече знам кой си в действителност. И може би да чуя какво казва човек като теб, когато го пипнат веднъж завинаги. Или може би само да те погледна в очите и да ти кажа нещо, което вече си знаеш — дотук беше с малките момичета. ДНК пробата ще бъде краят за теб.

— Откъде си толкова сигурен, че ще ме осъдят на смърт?

— Не съм — казах аз. — Но надеждата умира последна.

— Интересно кой го казва — отбеляза Хейзън, като се опита да се усмихне цинично. — Винаги си твърдял, че си против смъртното наказание.

— Така е — съгласих се аз. — От друга страна, понякога човек трябва да проявява известна гъвкавост.

— Знаеш ли, винаги съм ненавиждал атлети като теб, Бонъм. Винаги печелите и момичетата, и вниманието на пресата. Все едно сте някакъв Божи дар за скапания свят. — Той стовари юмрук върху бедрото си. — За какъв се мислиш, по дяволите?

— За никакъв — отговорих му аз. — Но въпреки това ще бъда там заедно със семейство Тероун, когато ти поставят смъртоносната инжекция. Потърси ме. Аз ще съм този, който ще седи на стола на Джой Доун.

48

В деня, в който историята свърши — като се превърна в друга история — Дъсти ни чакаше на портала на „Летящото С“. Изглеждаше в също толкова добра форма, в каквато беше, когато аз все още бях в гимназията. Подпираше се с кръстосани крака на решетката на стария си кафяв додж с двойно предаване под слабото слънце на късната есен, която се превръщаше в зима, и държеше димяща чаша кафе в единствената си ръка. Облечен със синя работна риза от дебел памук, избелели джинси, ботуши и черна каубойска шапка „Резистол“, която беше понесла много природни стихии, той изглеждаше като риба във вода — съвършена илюстрация на фермера, който работи от седлото на коня си. До него стоеше Джолан, жълтият лабрадор, и розовият му език беше увиснал, докато двамата гледаха как колоната от превозни средства постепенно намалява скоростта и отбива от шосето.

Колите минаха една след една под арката от ковано желязо и се изравниха с него, като хрущяха с гумите си по чакъла: две патрулки, пълни с щатски шерифи, големият шевролет блейзър на съдебния лекар, „Бъфорд“ — аз бях зад волана, а до мен седяха Ел Ей и Зито — и два служебни пикапа, единият от които беше с двойно предаване и теглеше след себе си голямо ремарке, на което беше багерът. Когато всички спряхме, Дъсти си размени няколко думи с шофьорите на двете патрулки, а после тръгна покрай всички коли, следван от Джолан, като кимваше и казваше по нещо на всеки. Джолан вежливо размахваше опашката си по три пъти на всяко спиране. След като огледа ремаркето, Дъсти се върна обратно до моя прозорец.

— Здрасти, Бискит. Лий Ан.

— Здравей отново, Дъсти — каза Ел Ей.

— Здравей, момиче.

Опашката на Джолан вече махаше непрекъснато и кучето се беше ухилило до уши.