Читать «Черните птици» онлайн - страница 178

— Държиш ли се, синко? — попита ме Дъсти.

— Май да, благодаря — отговорих аз. — Дъсти, това е Флойд Зито, стар боен другар. Зито, това е Дъсти Роудс.

Зито протегна единствената си ръка и Дъсти хвърли поглед на празния му десен ръкав, остави кафето си на покрива на Бъфорд и я стисна.

— От нас двамата ще излезе общо един пианист, Флойд — каза той.

— Да, само трябва да ми обясниш за какво са всичките тези бели и черни клавишчета, по дяволите — отговори Зито.

Дъсти се усмихна. После продължи:

— Бис, казах на онези момчета в патрулките, че ще трябва да оставят колите си до къщата. Май ще трябва да ги пусна на задната седалка на пикапа — поне тези, които не се съберат в каросерията. — Той кимна към багера. — В последно време беше сухо, така че сигурно ще успеем да прекараме това през потока. Ако не стане, ще се върна за трактор.

Рейчъл ни посрещна на алеята зад къщата.

— Желая ви успех, предполагам — каза тя и ме прегърна силно.

В чистия въздух над нас се носеха лястовици.

Докато се подрусвахме зад ремаркето по пътеките, които през по-голямата част от живота си бях свикнал да изминавам на кон, а не в кола, Ел Ей включи радиото и откри радиостанция за стари шлагери от Тексаркана, по която бяха пуснали една песен на Робърта Флак:

Когато те срещнах, веднага разбрах — слънцето в очите ти видях. Луната в небето ти ми подари и тъмнината изпълни със звезди.

Мълчах и се взирах невиждащо в пейзажа, който преди ми се струваше красив.

— Кога разбра, че пистолетът на Джони не е зареден? — попита ме Ел Ей.

Въпросът ме изненада, макар че сигурно трябваше да го очаквам. Не знаех как да отговоря. Надявах се, че го бях разбрал, след като съм дал първия изстрел със собствения си пистолет.

— Твърде късно, за да остане жив — отговорих аз.

— Той е искал да стане така, Бискит. След като е разбрал, че всичко е свършило. Той те е избрал да го направиш.

Погледнах я, без да отговоря. Споменът за онзи ден ме изгаряше отвътре като гореща шлака.

— Решил е, че ти го дължи — продължи тя.

Отново не отговорих. Протегнах се и изключих радиото. Най-сетне казах:

— Това не му донесе нищо.

— Той не би го и искал.

Четирийсет минути по-късно стояхме пред колата и гледахме как работниците разтоварваха багера до езерото.

— Може ли да се копае достатъчно внимателно с това нещо? — попита Зито.

— Той го е правил и друг път — отговори един от шерифите.

Ел Ей го погледна.

— Имам предвид, изравял е кости.

Водачът на багера — луничав мъж с вид на стар фермер и мазолести ръце, големи като бейзболни ръкавици — протегна хидравличното рамо над мястото, което му бях очертал, и бавно изтегли кофата на багера обратно, като събра с нея идеално равен слой от пръст и папрат с дебелина седем-осем сантиметра.

— Еха — каза Зито. — Този тип знае какво прави.

Багерът направи още едно загребване, после още едно. Всички гледахме като студенти по медицина на хирургическа операция, докато земята бавно разкриваше тайната си.

— Той каза ли колко дълбоко е заровена? — попита Ел Ей.

Поклатих глава и отговорих: