Читать «Черните птици» онлайн - страница 12

Към този момент температурата се усещаше около четири над нулата и нямаше почти никакъв вятър, а дъждът продължаваше да се сипе леко, но непрестанно.

Ниско над изровените жълтокафяви буренясали полета наоколо се носеха разпокъсани парцали мъгла и почти успяваха да скрият един изоставен наглед склад на четиристотин метра в западна посока, както и да изпият цветовете и усещането за дълбочина от гористия пейзаж на север и да го превърнат в нещо, което приличаше на стара картина с маслени бои. Ако човек не знаеше за съществуването на голф клуба и луксозните предградия от другата страна на дърветата, можеше да си помисли, че сме някъде в дълбоката провинция. Всъщност се намирахме почти на километър навътре в очертанията на града.

Докато се изкачвахме по склона към хората, събрани под дърветата, а Монси ме следваше и внимателно като сърна избираше къде да стъпи, за да не изцапа с кал яркозелените си обувки с високи платформи, забелязах Уейн — с бял полиетиленов гащеризон, ръкавици от изкуствен каучук и хирургическа найлонова шапка. Махнах му, той ме видя, отдели се от останалите и дойде при нас.

Беше висок, малко тромав, на средна възраст, от източната част на щата Тексас, с рижи мустаци и очила с телени рамки, а на врата му висеше фотоапарат „Никон“ с допълнителна светкавица. Същото се отнасяше и за всички останали от неговия екип. За човек като него твърдението, че могат да се похарчат прекалено много пари за фотографско оборудване или да се направят прекалено много снимки, беше просто налудничаво.

— Здрасти, Ем. Здрасти, шефе — каза той.

От върха на носа му висеше дъждовна капка. Уейн свали едната от хирургическите си ръкавици, протегна голямата си ръка и двамата я стиснахме поред.

— Готови ли сте да се присъедините към черноработниците?

Уейн ритна във въздуха с каубойските си ботуши „Нокона“, покрити с хирургически терлици, в безуспешен опит да отлепи гъстата червена кал от тях.

Взех ръкавиците, които ми подаде, сложих ги и се огледах. Наоколо беше пълно с хора, които смятаха, че надписът „Не преминавай“ на жълтата лента се отнася за всички други, но не и за тях. Хейзън и един младок, който приличаше на момче за всичко от офиса или може би някакъв вид стажант, си пробиваха път към нас. Хейзън гледаше право към мен със строго, тревожно изражение, а дъждът беше залепил няколко къдрици от тъмната му коса върху слепоочието. Веднъж чух да наричат някого „капитана на колежанския отбор, но на четирийсет години“ и това не беше лошо описание за Хейзън — с изключение на факта, че трябваше да му се добавят още пет години. Помощникът му приличаше на негова изплашена, недовършена версия и беше облечен с тъмен костюм, който според мен щеше да изглежда тъпо на това място дори ако не беше залепнал по тялото му като мокра салфетка. Той объркано местеше поглед от Хейзън към мен и се опитваше да вземе решение на кого да козирува.