Читать «Черните птици» онлайн - страница 14

— Аз я познавам.

Всички се обърнаха към мен.

— Това е Дебора Голд.

— Психоложката?

Кимнах разсеяно, като си мислех за крадци от Йерусалим, психолози от Тексас и мъчителна смърт. По едно време доктор Голд работеше като консултант към полицейското управление. Правеше най-вече интервюта за психологическа оценка на хората, които кандидатстваха за работа, и двамата с нея имахме някакво общо минало.

Монси присви очи и я погледна отново.

— Няма майтап — каза тя. — Явно го е закъсала, откакто не си я виждал.

— Аха — съгласих се аз. — Особено в последно време.

— Дявол да го вземе — съгласи се и Уейн, като се взираше в празните ѝ очи.

Сред бурените, недалече от основата на дървото, забелязах чифт дамски обувки. Бях прекарал целия си живот предимно в женска компания и можех да определя, че са изработени от кожа на алигатор и са доста скъпи. Месестата част на ушите беше окървавена, а на три от сгърчените пръсти имаше вдлъбнатини, което означаваше, че жертвата е носила бижута, а убиецът очевидно ги беше свалил, докато все още е била жива. Самите ръце бяха доста изящни, с дълги пръсти и поддържан маникюр с прозрачен лак.

Нещо в тази мисъл ме накара да спра. Пристъпих по-близо, за да разгледам ръцете отблизо, и не видях сериозни контузии на нито едно друго място освен по самите китки. Спомних си за стотиците — може би хиляди — изображения на разпятия и Исус на кръста, които бях виждал през живота си, и запомних този въпрос за по-късно.

— А сега вижте това — каза Уейн и отново си сложи ръкавиците.

Той се протегна и подпря единия си палец на челото на трупа, за да избута главата назад и нагоре, а с другия отвори челюстта. Устата беше пълна с кървава плът и сплъстени къдрави косми.

Светнах вътре с джобното си фенерче.

— Какво е това? — попитах го аз. — През живота си не съм виждал такъв език.

— Не е език, шефе — отговори той. — Ако трябва да съм точен, според мен езикът ѝ дори не е там вътре.

Обърнах се да го погледна.

— Тогава къде е? — попита Монси.

— Това е въпросът на деня — каза Уейн. — Първото нещо, което направихме, беше да претърсим района около дървото и надолу до пътя и до релсите, но засега нямаме късмет. Ако не го намерим, ще продължаваме да разширяваме кръга, в който претърсваме.

— Добре — казах аз. — Тогава какво е това в устата ѝ?

Уейн се прокашля и хвърли бърз поглед към Монси.

— Според мен е сливата ѝ — каза той.

— Това е законът — заяви Монси и се наведе, за да разгледа окървавените слабини. — Ако стоиш до реката, рано или късно всичко ще мине по нея.

Тя се изправи и ме погледна.

— Как мислиш, шефе? Някакви римляни ли да издирваме или какво?

Уейн я изгледа странно, после отново се обърна към мен и каза:

— Когато пристигнахме, беше увита с камуфлажна мрежа. Прибрах я в плик за веществени доказателства, ей там.

Обиколих дървото, като се опитвах да стъпвам по туфите бурени, доколкото мога, и разбутвах с извинения полицаите и санитарите. Боровите иглички, окапалите листа и папратите зад дървото изглеждаха недокоснати от човешки крак, поне на един-два метра разстояние от основата.