Читать «Черните птици» онлайн - страница 11

— Разбра ли нещо за мястото, където отиваме?

Не се съмнявах, че докато е била за колата в гаража, Монси беше използвала някоя от служебните честоти на радиостанцията, за да се осведоми за положението на място от хората на Уейн.

— Някакъв униформен, който се казва Харди, е получил сигнала и е повикал Уейн — отговори тя. — Обаждане от предплатена карта, глас на бяла жена, най-вероятно местна, но не е казала как се казва. Криминалистите са там от половин час. В онова поле от другата страна на междущатската, на запад от релсите.

Представих си мястото, което в спомените ми беше безлюдно, и започнах да ровя в джобовете си за камфор. Монси забеляза какво правя и добави:

— Казаха ми, че е пресен труп.

Спрях да ровя и попитах:

— Имало ли е някакви цивилни на местопрестъплението, когато е пристигнал Уейн?

— Около един милион, ако питаш него. Хич го няма да не дава да му пипат уликите. Казах им да оставят всичко, както си е, докато не пристигнем, и да си опичат акъла, защото идва големият бос.

— И защо си направила това, по дяволите?

— За да им се стегнат сфинктерите — отговори тя. — Когато работиш с такива хора, всичко опира до дисциплината.

Монси започна да си тананика мелодията на „More Than a Woman“ и взе рязко ляв завой на червено на „Ханкок“, който остави след нас вълна от клаксони и свирене на спирачки, после зави надясно под моста и продължи на север по „Спрингър“ между езерото и залесения черен път до релсите, докато не стигна до шикана между двойните мостове на магистралата.

Излязохме изпод бетонната арка, завихме покрай един голям билборд и видяхме, общо взето, всички патрулки, пожарникарски камиони и линейки в града, паркирани под произволни ъгли в протежение на четиристотин метра от банкета и по-навътре в полето, където земята беше достатъчно твърда, за да ги издържи. Червеносините им светлини мигаха до една.

— Сега е идеално да обереш целия град наведнъж — отбеляза Монси. — Всичко живо, което се е заклело да служи и да защитава, седи тук и зяпа.

Спряхме до един пожарникарски камион от Арканзас и до микробуса на експерт криминалистите, с който беше пристигнал Уейн. Слязох от колата. На стотина метра бяха земният насип на релсите и краят на горичката от борове и дъбови дървета, където се бяха събрали и се стараеха да изглеждат заети няколко десетки униформени полицаи, градски съветници, цивилни служители от съда, пожарникари и санитари — практически всички хора в този град, които имаха достъп до служебните честоти на радиостанцията. Малко се изненадах, когато забелязах сред тях и Дуайт Хейзън, но нямах време да анализирам това усещане. От другата страна на жълтата полицейска лента бяха журналистите, натоварени с камери, микрофони и осветление. Стояха на групички и гледаха неспокойно и сърдито, дори враждебно.

Нахвърлиха ми се в момента, в който се наведох да мина под жълтата лента. Напъхаха видеокамерите, светкавиците на фотоапаратите и микрофоните си на няколко сантиметра от носа ми и започнаха да настояват за информация и коментар. Реших да се придържам към правилото, че когато не знаеш нищо, точно това трябва и да кажеш, така че се опитах да изглеждам разумен и благонадежден, без да си отварям устата.